Архангеловден

Сънувам ли? Не! Тогава? Откъде познавам този човек? Сънувам! Да, странно…, сънувам непознати хора. Но този човек, който върви срещу мен,всъщност го познавам!? Откъде го помня? Ето, доближава ме. Гледа в мен, сякаш съм отворена книга и чете по страниците ми. Една книга, казват, можела по промени живота на човек. Истина е! Ето,непознатият срещу мен леко помръдва устни.Усмихва ми се! Разминаваме се. В мен остана усещането, че този човек, облечен в чист, но скромен костюм, искаше нещо да ми каже. Но ме отмина с усмивка. Сякаш каквото и да искаше да ми сподели, не беше дошло времето. За какво се питам? Може би за пробуждане! Или за една от онези усмивки, зад които е скрита много тъга, много мълчание, много горчивина. Времето ще каже своята дума, някога... Но то и днес мълчи, заеква, облечено в лъжи!

Спомних си! Да! За Бога, спомних си този човек!!! И как да бъде иначе? Един човек, един единствен стих, последен.Рецитал с отворени очи, безмълвен. Смъртта е стиснала гръкляна. Няма звук и няма глас, но вижте всички как ръката пише, със сълзите на онези гледащи очи.

Отложиха, живота ми отложиха.

Така понякога природата отлага лятото.

Цветята, цъфнали без слънце, са без мирис.

Житата - ниски и осилести.

А птиците, дошли от юг излъгани,

яйцата си в себе си излюпват….

Отложиха живота ми за никога.

Животът ми - една усмивка

в най-неподходящ момент.

(Димитър Стойчев)

Аплодисменти, “живи“ творци!

Обръщам се назад и с всички сили бягам, за да го догоня. Искам да му споделя, че имаме общи познати или по-скоро приятели, но него го няма. Къде изчезна, поете, в тази улица, празна? Виждам само есента красива… Жълтите листа стелят килим по земята. Жив, прекрасен и ухаещ на изживян живот. Обичам живота! Но…! Като се загледам в далечината, се разочаровам. Това пред мен не е килим от есента, а жълтите павета. Охладили не само една, надеждата.Вие ми се свят, сякаш изпадам в душевна клаустрофобия. Побягвам с едничката надежда да го догоня...

Спомням си моето детство. Виждам се всеки път, в който затварям очи, за да потисна сълзите си. Едно мълчаливо дете с букет лилави хризантеми. Голямо училище, черносини мастилници, на чин по двама. Една учителка стара, която в първия ден от светлото бъдеще ни “подреди“- нас, децата. До прозореца тези на чиновниците, до вратата тези на работниците. А аз стоях права, по средата, до този първи ден не знаех що е грубост. Аз просто имах мама и тате. Седнах по средата. И от този ден се превърнах в самороден талант! И ти, поете от село Синдел, си се задявал с властта. Ядове…

„Облак черен, злонамерен щом проблесне в небесата,

ти го хващаш и го пращаш в земята.

Мъже, жени, народ, да строим гръмоотвод.“

(Димитър Стойчев - непубликуван стих - „Гръмоотвод“)

Спомням си, един ден отидохме с мама на черква. Харесваше ми там, само миризмата на тамян някак ме плашеше. И как да бъде иначе, на моите едва седем години я свързвах само със смъртта. Някой ни видял и онази жена учителката ме заведе при директора. Стоях с наведена глава, очите ми брояха нишките на червения килим,треперех… от страх. Но не ме разбирай погрешно! Не се страхувах за себе си, а... за мама. Не знаех тези лоши хора какво ще ѝ направят. За нея мислех и за иконите от църквата, които сега сякаш бяха до мен, пееха ми и заглушаваха крясъка на директора. Затова сигурно и не разбрах кога е вдигнал ръка срещу мен. Удари ме. Строполих се на килима. Мълчах, макар и да болеше. Но в мен се надигаше сила, такава, която стискаше детската ми уста заключена. Изхвърли ме в коридора. Учителката се смееше. Станах! Върнах се в клас, взех си чантата и излязох. Тишината на всички гърла, дори и на учителката, беше мой другар. Прибрах се у дома. Сложих в една торбичка хляб, сирене, вода и излязох. Срещу нас имаше пететажен блок, изкачих се тайно по стъпалата до тавана. Още помня мъждукащата светлина и частиците прах, които се издигаха нагоре, отразени от светлината на слънцето. Имаше гълъби, много гълъби. Гледаха ме, вторачили очи в мен. Аз се опитвах да не ги забелязвам,защото се страхувам от птици! Намерих един кашон - голям, от телевизор - и влязох вътре. Сгуших се заедно с торбичката, която носех. Три дни и три безкрайни нощи останах в кашона на онзи таван, заедно със страховете си. Но, знаеш ли, поете, победих себе си! И макар понякога ние да се превръщаме в портативни хора (нали така и ти наричаш себе си от твоето странстване по нечий друг таван) притежаваме сила, необяснима за другите.

Нощем се надигах на пръсти ,напъхвах очи през отвора на дъските и гледах към дома, където светеше. Гълъбите се скупчваха в краката ми, пееха ми през нощите и така заспивах. Нито веднъж не посегнаха към хляба или парчето сирене от торбичката ми. На четвъртия ден излязох от скривалището си. По-смела, по-силна, много по-голяма от въздействията на обществото (през далечната хиляда деветстотин седемдесет и първа година) върху мен. Превръщат те в камък, в който много люде се спъват и ругаят, но камъкът понякога става брод на река. Като твоята Провадийска река, която казваш, че могат да прегазят, но не могат да прескочат. Нали така, поете...

Нож в гърба на вятъра!?

Аз не мога да дойда. 

Може би няма да забележите, 

че ме няма... 

Човек се стреми към присъствие... 

Някога учителката забелязваше 

и ми правеше забележка. 

Казвах ѝ: мисълта движи тялото... 

Тя се вбесяваше. 

Как можех да ѝ обясня, 

че присъствието затруднява ценностите? 

И така. 

Аз не мога да дойда. 

Вие ще разполагате с моето отсъствие, 

както намерите за добре. 

(Димитър Стойчев)

Животът или по-скоро една несправедлива плесница понякога ни води там, където другите никога не могат да те достигнат!

Усещам вятър в стаята си. Завивам се през глава. Пробудила съм се. Прозорците на спалнята ми се блъскат един в друг. От вятъра е, казвам си. Трябва да стана, но се чувствам толкова изтощена от съня. Сама съм в голямата къща. Чувам как вятърът отваря вратата на стаята ми. Усещам ударите на сърцето си, препускат в очакване на…? Някой сяда до завитото ми тяло. Слага ръка над главата ми. Сърцето ми ще се пръсне…! И... ето, песента, оная тихата, приспивната на гълъбите, изпълва съзнанието ми. “Аз така търсех думите, а… накрая, когато затворих очи, всички около мен онемяха, замлъкнаха и неудачите, но нямаше ли кой (все пред себе си се питам) и една дума да каже за мен!?“

Отпускам се, уплахата си отива от мен... и чувам до себе си шепот от безброй реки.

„Стани! Рангеловски хлябове днес да омесиш, вино на софрата да сложиш, че най-праведните и най-светлите души, които в сънищата ти дохождат, да споменеш! Трапеза богата подреди и червено вино с шепи из дома си за берекет разпръсни! Архангелов ден е! Говори!“

Ще дойде снегът

и ще иска да заличи всичко.

Напразно.

Бъдещето всеки ден

Има нещо тъжно 

и велико в това...

(Димитър Стойчев –откъс от „Есенна сеитба“)

Разказът е посветен на българския поет, журналист, сатирик, преводач Димитър Стойчев, роден 29.01.1928 година в село Синдел, Варненско.

Поклон!