Стихотворения от Гюлсер Мазлум

В дъга приютена

 

„В росна капчица се сгушва

устрем за ведрост утринна.“

Яхя Акбулут   („Безметежност”)

 

 

През процепа на мисълта

търкулна се снежинката

надолу… Към локвата.

Фалшът и лъжата

пак отвяха

зърното на истината

сред плявата – шумната.

Пак запростенаха от жал

пътечки буренясали,

виещи се по дланите

на Многоръкия.

Многоокия.

 

Онзи, който ме научи

без думи да теша,

без ръце да галя,

като дъга

приютена

в капчица росна.

 

Птици

 

В днешния съботен предиобед

два гълъба – ама досущ бели –

кълвят си на пътя боровинки,

до входа на блока малко отстрани.

 

Кълват, милите, засищат глад

с няколко червени боровинки.

А после – разперили криле –

литват към селенията сини.

 

Два гълъба – бели и безгрижни –

небето да порят радостта открили,

не се боят, в нозете ми се гушат,

с човки си подават боровинки.

 

Сядам на пейката пред блока.

Долитат две кресливи свраки

с пера проскубани, настръхнали

и в яростен двубоѝ кръстосват човки.

 

Боже! И едните, и другите са птици!

Гълъбите бели как сладко си гугукат,

а свраките – Егото си не победили –

как грозно грачат и неистово се скубят.

 

 

Отложено

 

Дали все още имам

пътища непроходени –

до себе си неизвървени –

само това днес ме вълнува.

Щом съумявам в мига вечност

да открия, значи все още дишам,

все още сред себеподобни живея.

Дух приземен съм, затова и болея.

 

 

Там, там  – някъде, много далече,

там – където няма мрак, ни време,

там – където няма истини  и лъжи,

там – където няма ни добро, ни зло,

оттам – някога започна пътят мой.

Да! Мога, мога там да се завърна,

духа си в шепичка тишина сбрала.

Смирена, стихнала и себеподобна,

в точица сляла началото и края. Но!

Господи, дай ми ти още дни светли!

Със смеха на внуците си да се опия.

 

Без отговор

 

Има няколко неща – тях не меря никога:

грижа, дума премълчана и ласка топла.

Да добавя – безсъние, тревога и болка.

В тъма душата моя е летяща светулка.

 

 

Прелитам над пустини все към себе си.

Остават далеч непознати турбуленции.

И с онази формула за Доплеровия ефект

изчислявам разстоянието до оазиса-покой.

 

Нямам в дома си швейцарски часовници,

безвремие обично е битието ми човешко.

Джобния часовник на тате от скрина вадя.

На големия или на малкия си внук да го даря.

 Насаме с Времето

 

Спътнице моя, вече не ми шептиш

досадно за несъвършенството мое,

нито пък кривините чужди парят

и лютят по небцето гладко твое.

 

Щом не тая в душата си кривда,

как мога да я назова, чуя и видя?

Няма разпознаване дори на сън

без назоваване с дума или стон.

 

Спътнице вярна моя, заспим ли,

в дома ни познат сме с теб вече.

Толкова светло! Тъй тихо е тук!

Глъхне воят на всеки блян – луд.

 

Ех, имах си и аз мечта лелеяна,

в дома свой бащин да остарея.

На дедите си да вдишвам дъха,

седнала под цъфналата вишна.

 

Но… илюзиите не са ми утеха.

Продадохме я бащината къща.

В дома ни нов – на петия етаж –

как само горчи залъкът суров!

 

Не меря времето с часовници,

а само с ярки и мили спомени.

Манта с бяла яка – без отсъствие

от уроците по прошка и смирение.

 

Тъгата, тъгата моя бяла, тиха!

Тя е само спомен, не и очакване!

Напевно, монотонно напомняне.

Еднопосочно е всяко летоброене.

 

Има ли абсолютни истини

 

Най-трудно е да се простиш с лятото,

когато видиш, че наметнало е плащ

и се прощава с цветя, пчели и листи.

 

Най-сложно е да признаеш на някого,

че е загубил той нейде по пътя ключа

към твоята душа, а резервен нямаш.

 

 

Най-тежко е да затискаш с език – камък

най-искрените слова, за които те молят,

a ти безмълвно към друг да ги отпращаш.

 

Светлината е вричане, вярност на клетва,

но … дотогава, докато единият не забрави,

че Луната никога не свети, а само отразява.

 

 

Словото – Святото

 

Когато Магията си тръгне от мене,

даже до вратника не бих я гонила.

Не се и питам тогава що я пропъди,

имам ли вина за надежди изгряващи.

 

Магията не подлежи на разгадаване.

Ако я има, политаш, чезнеш в две очи.

Колкото небето са дълбоки, бездънни.

Полетът в тях тих, немееш от сладости.

 

Защо сме дарени със Словото – Святото?

И с тази вечна жажда за надприказване?

Ако беше си спестил Бог Словото – Своето,

може би, щяхме да опазим крилете си.

 

 

Светофарът

 

Някой краде от времето ми.

Изгребва покоя от сърцето ми.

Пресъхнали лотоси гърчат се

в пясъчното дъно на сърцето ми.

 

Спирам на светофар непознат.

Светва риза бяла на чудак.

Мигане странно! Потрепвам!

Блян ли скръб тиха помилва?

 

Вече сме там

 

Днес съм много, много богата.

Имам си време само мое.

Безмълвно ще си помечтая

за срещата ни – предстоящата.

 

Ще се усмихвам, с очи ще галя

всеки косъм бял на косата твоя.

Ще ме пожали ли взорът ти мълния?

Как пожарища под риза ще скрия?

 

Кога ще  е първата ни среща?

Сърцето мое дали ще издържи?

Носи със себе си валериан и вода

и нещо друго, което да ме свести.

 

Ще се стопя в очите ти еленови,

ще заглъхне всеки  звук наоколо.

Ще чувам само песента на авлигите,

бряг и вълна ще се гушат до зори.

 

Не завещавай на друг мига – наслада.

Виж, времето ни искрометно тече.

Днес ни има, утре ни няма, хвърли

небрежно в оная река общите ни беди.

 

Ела! Прероден, утихнал и усмихнат

и без причастие душата ми върни.

Скитницата при тебе е преселена,

защо ли я диря от залез до зори.

 

Кой ще пристъпи пръв, ръка ще подаде?

Небето ще се сниши ли до ръста ни?

Едно перо там горе вечно ще лети и

ще дописва ноти, по тях ще пеят авлигите.

 

Ела, не бой се, за после не  мисли!

Мигът е вечност – обещание за святост.

Ела, хвани ръката ми и отведи ме там.

Там, където няма ни клетви, ни лъжи.

 

 

Ти…

 

Не ме търси, не ме откри

в смисъла на думите ми.

Не с очи, с душа прогледна

в отстоянието помежду им.

 

Успя, прозря с шесто чувство

и скритото зад сричките им.

Случайността е дар от Бога –

не Го развенча, благодари Му.

 

Прие дара Му, прозрението, че

на Истината плодът е невидим.

Таи се в пъпка, в цвят, зад листи

на дървото – що с теб засадихме.

 

Помниш, преди време на пазара

дълго беше се чудил ти тогава

дали да купиш, засадиш в двора

фиданка – череша или праскова.

 

Избра не черешата, не прасковата,

реши да е дрян, най-късно да зрее,

но пръв да цъфне, та клоните му

да благославят за късмет и здраве.

 

Купуваме, когато все нещо нямаме.

Очакваме, когато някой ни липсва.

Не ти липсвах в света видим, не ме

очакваше – бяхме се срещнали вече.

 

Не ме търси, не ме жадува в тяло.

Не ме пожела  като нещо видимо.

Не ме покори, а въздигна духа ми

сред пределите на неизмеримото.

 

В измерението твое и мое – в петото,

дрянът млад разлиства се в небето.

Бог ни дарява с благослов и благодат,

когато вървим, стиснали десницата Му.

 

Ти…

подаде ми десница и Неговата държа здраво.

Днес – загледана в икона  –  с целувка топла

благодарих ви –  на Бог и на тебе безмълвно.

С благословията Му долетя и радостта ни.

 

 

Подобието

 

Не съм родена да се състезавам,

а да обичам и на всичко да се радвам.

Само ти най-добре знаеш колко често

истините свои смирено премълчавам.

 

Защо да побеждавам мислите на другите?!

Правдата не е власт, нито пари, нито слава.

От нищо изредено в този миг не се нуждая.

Да, могъщият си ти, имаш исполинска сила!

 

И… какво от това?

 

Тя – силата твоя велика нищо не струва,

ако с лъча във взора свой не я развихря.

Светлината и топлината са докосване–

в очите ми е лъчът, топлината в дланите.

 

Ласка дарена на семе, на корен и стебло

ражда наслада в плод и ухание на цвете.

Духът в тленното препускащ еманация е,

но не на Божието Слово, а на Делото Негово.

 

Бог ни обича – праща ни слънце и дъжд.

Има ли обич без докосване с ласка-лъч?

 

 

Небето има дъно

 

Защо ме търсеше?

Защо ме жадуваше?

Защо ме очакваше?

И как така ме откри?

Как безпогрешно ти,

Човеко, разпозна ме,

сред хиляди жени?

 

Забеляза ли колко

много си приличаме?

Все едни и същи очи.

И като цвят, и като блясък.

Странна светлина в тях струи.

 

Защо те зовях в съня си?

Защо мечтах те дълго

в безсънните си нощи?

Защо и как ли те очаквах?

Като измолено спасение?

Не, не, а като в Истината

поредно мое възкръсване.

 

Колко лица има Истината?

Как ти и аз в нея открихме

само едно-единствено лице?

Аз съм ти, ти си аз и никой

никого не е, всеки е себе си.

Онова, което нас ни срещна,

е толкова неописуемо, странно!

Да, огледално наше отражение.

Докосвам те, взирам се в дъното

на небето в очите ти, съзирам се.

Кой казва, че небето няма дъно.

Не е вярно! То е в твоето сърце.

 

 

 

Обичай ме днес

 

Знаеш,

онова, което  ни срещна,

не се побира в пространство,

не познава и време.

Да ти припомня още нещо –

не съм, не съм ухание само.

Имам, корени, имам стебло

и листи, имам и бодли остри.

Уханието ми е дарена вода

и горещо галещо  Слънце.

 

Обичай ме!

Но не в спомен, там вече е тъмно.

Обичай ме!

Но не в мечта, не в блян – небето

там винаги е сивкаводъждовно.

 

Обичай ме сега!

Чудото вечно в мига искри,

пламти  само.

Обичай ме!

Не като поезия!

Не като слово!

А като светло утро!

Обичай ме сега!

В днешното мое – наше утро.

Или! Никога! Никога!  Никога!

 

Миналото е забрава, а бъдещето –

отразено в окото на Бог настояще.

Днес много те обичам и те жадувам,

за утре не мога да ти обещая същото.

Обичай ме днес! Утре вече ще е късно!

 

Словото – Святото

 

Когато Магията си тръгне от мене,

даже до вратника не бих я гонила.

Не се и питам тогава що я пропъди,

имам ли вина за надежди изгряващи.

 

Магията не подлежи на разгадаване.

Ако я има, политаш, чезнеш в две очи.

Колкото небето са дълбоки, бездънни.

Полетът в тях тих, немееш от сладости.

 

Защо сме дарени със Словото – Святото?

И с тази вечна жажда за надприказване?

Ако беше си спестил Бог Словото – Своето,

може би, щяхме да опазим крилете си.