Есенна любов

Дъждът не спря да ни шепти,
но с теб така уютно беше.
Под уличните светлини
видях, че есен ни валеше.
А цветния чадър над нас,
разгънах с цел – да те докосна.
И неусетно в този час,
на срещата ни златокоса,
се влюбих в твоите очи
и в есента, която вече
бе с цвят на сбъднати мечти
в една дъждовно дълга вечер.
И как се случи, не разбрах,
в прегръдките си ме държеше.
Любов е! Вътрешно познах.
Събрах чадъра. Не валеше.

Светулкова вечер

Над мен замлъкна странно вечерта
като затишие след лятна буря.
Единствено овалната луна
успя частично мрака да разтури.
Отнякъде светулка заблестя.
След нея втора, трета и тогава
светулково разля се вечерта.
И аз разбрах, че няма да забравя
такава нощ родена от мечти,
които само в себе си прегръщах…
В самотен миг, когато завали
към спомените жадно се завръщах,
за да отпия тази тишина,
изминала далечен път от вчера.
И пак да срещна същата луна,
побрала се във формата на сфера.
И пак да срещна твоите очи,
и устните ти в клетвеното вричане.
Мигът е друг, но само аз и ти
сме същите във нашето обичане.

Въздишка по детството

Не те познах! Прости! Не те познах!
Но нещо в теб познато ми изглежда.
Едно момиче тичаше със смях
през дните, а в ръцете й надежда.
В косите вплела топли ветрове.
Очите – кадифено очертани.
Мечтите – сбор от нежни цветове,
без полъх от несбъдване и рани.
И в миг познах щастливото дете,
затичано след своя звезден полет.
А в мен изгряха нови светове,
без есен и без зима, само с пролет.
Ах, детство мое, ти ли си? Кажи?!
В сърцето си те нося като вчера,
когато тичах с твоите мечти.
Закусвах с тях, обядвах и вечерях.
Сега се спри! Поне за миг поспри!
Изчакай малко! Моля те, не тръгвай!
Различна ли съм? Малко, може би!
Една въздишка с болка се изтръгва.
Заминеш ли си, знам, ще завали..
Момичето с мечтите ще остане.
От срещата ни спомен се роди,
но с него ще превържа всички рани