СТИХОТВОРЕНИЯ ОТ ИВЕЛИНА ЦВЕТКОВА

***

Аз съм лист, сякаш литнал много далече,
от дърво, не изгубило корена в зимни огради.
Тънък лист. За сезоните просто обречен.
Имам цвят – пролетта – и от слънцето паря.

 

 

В ЛЕГЛО

Земята се върти нататък в нощите ни звездни,
а този свят заспива, сякаш в есенно легло.
Петлите вън прегракнаха и чакат да погледнем
в прозореца на къщата. Броят едва до сто.

Дърветата събличат се в студа на ново утро,
подмамени от делници и южен вятър гол.
Забравена на масата остава Кама Сутра
и в страници на времето разлиства моя хол.

Дъждовно е в камбаните, в часовника ни стенен,
в обувките и в смисъла… С теб няма да сме сън!
Земята се върти нататък. Нека станем в седем!
И пак да се целуваме под шапките си вън

 

ПОД ТЪЖНОТО ОКО НА ГОСПОД

Навярно пълнолунието бяло
окото е на Бог във здрача.
Небето притъмня изцяло
без глас, преди да се разплаче.

Надоблачната тъмна нива
небесен път проби към Рая.
Тъгата долу е верига,
напомняща ми все за края.

В ръцете ми пулсира още
последната прегръдка топла
и тайно ме завива нощем
под тъжното око на Господ.

А времето тактува бавно
из сенките на празна къща.
По устните ми свети „Мамо…“
и всеки спомен се завръща.

Дори и телефонът спря да диша –
не чувам онзи глас вълшебен.
Навярно всеки лъч ще е излишен,
щом тъмно е дори и денем.

 

Стихове из книгата „Мастилени приказки”

 

Слънчева песен

Онзи облак дъждовен се мръщи

и напомня – животът е полет.

Имам тайна пътечка към къща,

сътворена от цвете и пролет.

И градина петзвездна пониква,

щом денят с любовта ме целуне.

Неслучайно там лъч ми намига

по съседски и в утрини сънни.

Аз съм гост на житейската книга

и съм стих от дъга – неслучаен.

Знам защо пролетта ме повика

в редовете на празника траен –

да повярвам в молитва на птиче,

чистотата си в песен разляло,

да съм белият цвят на кокиче

за ръцете ти, пролет изгряла.

Някой в клоните нежно извика,

вятър близна на Янтра водите,

а Балканът по-девствен от никога

сянка хвърли дълбоко в тревите.

Моя пролет, ти, слънчева песен,

блага вест за сърцето, зеница,

нека в пътя трънлив и нелесен

да съм светлата нота от птиците!

 

 

Акварел на времето

Някой викна в прохладната вечер в поле от пшеница

и затрепка на залез възтънката ивица бледа.

Цветна рокля, бродирана с връх – на тревица –

разкопча се и падна. Въздъхнах. И гледах,

 

как молитва от облак изсипа сълзи и се върна

там, където все плуваше бяла памукова риба.

Някой викна в прохладната вечер и се обърнах.

Беше малко щурче, или стих, или вятърна грива.

 

И забързах нататък към звук от предчувствия нови,

а косачи, след мене събираха топло – от юга.

Безобидно задрапа дъждовната вечер в подмоли

от нозете, които по светло все бързаха лудо.

 

Чезна залезно времето тук – по безкрайни полета.

Свирна кос – за живот – от пшеницата слънчево-златна,

сякаш стих светлоок от гласа на красива планета,

припознал любовта и изплакал – света да отгатна.

 

И мъниста от звездни монети окичи безкрая.

Пред очите блестеше на времето тънката рама.

Онзи писък, с дъжда, знам, че в стих ще позная,

а звездата над мен – беше среща с очите на мама!

Момиче, рисуващо с пръсти

Бях момиче, което рисуваше с пръсти

по снега, по прозорец, в дъгата случайна

и в прозрачната дреха на облак, поръсил

детелини за щастие в цветна поляна.

 

Бях на нощи звезда и писеца мастилен.

Бях и сянка за някого, сбъркал посоката.

Ако тръгнех към нищото, гледах стерилно,

а коляното – в рани – болеше. Дълбоко.

 

Ако днес си задавам различни въпроси,

то е само защото по-силна пътувам.

И под слънцето пролет в сърцето си нося.

А дали съм момиче все още? Сънувам.

 

В моя сън с теб вървим и в ръцете припадат

от незнайни дървета корони различни.

Ако в този град времето срути ограда,

то ще бъде, защото ще стене първичното.

 

Днес поспорихме в смях за кого е сезонът,

който пролетно диша в лицата ни денем.

Аз съм още момиче и времето гоня!

И с хвърчилото знам, че ще литнеш – до мене!

 

 

 

Под вишнев хребет

Не съм си пожелавала да мога да рисувам с думи

по бялото поле на кораби, доплували до припев.

Измислих цветове на вишна и на цвете помежду ни –

в мечтата да съм римата за тебе. Че ухаеш липово.

 

Далече булевардите шумят. Щурците свирят скришно.

Компасът все посочва север, а сърцето ми – към тебе.

Какво сега ни трябва в тази пролет – белоцветни вишни,

прозорче, взряло се във нас и стих под вишнев хребет!

 

Познаваш ме дотолкова, че знаеш как настръхвам цяла,

дори под пролетните шапки, светещи в дъжда над мене.

Живея в твоя поглед и сънувам нежна рокля в бяло,

разцъфнала от бели вишни, дъхащи любовно денем.

 

Познаваш ме дотолкова, че знаеш колко грешки имам

и как във шест ще се събудя, за да те докосна с дума.

Дърветата, когато чело вдигат сутрин – до комина,

ще ръснат вишнев цвят. И ти под него плах –

ще ме целунеш.

 

 

Бели ангели

Твоят глас е по-топъл от цвят на лале,

дето дълго сънувах в полетата нощни.

Аз навярно съм цвете с очи на дете

и обичам дъжда, но и слънцето още.

 

Може би не намирам в снега топлина,

но навярно телата ни той ще запомни.

Нека гребнем от въздуха с бели крила

онзи припев от ангели, литнали в спомен!

 

Може би планините скроиха тъга

и рушат се след гръм непознати дървета.

Може би сме зеленото в мокри листа,

но от слънце целунати в земната черга.

 

Този сняг ще затрупа поля и гори,

но очите ми търсят позната пътека.

Твоят глас е по-топъл. Оставя следи –

сякаш ангели литват от снежните преспи.

 

 

Не съвсем

В този град, всеки ъгъл гнездо е за някого – светло

и досущ като слънце са златни привечер алеите.

А нощта е дотолкова тиха в леглото си леко,

че дъхът ми разлепва от нея с въздишки куплети.

 

Няма как да се случи да млъкне денят ми внезапно.

Или не съвсем – той е птица с крилете на вятъра.

Може днес да си тръгна оттук. Няма как да отгатна,

но ще вийне след мене смеха си поточе – към някого.

 

Тръгвай с мен, да си вземем акорди направо от славея –

непридвидил посоките, зъзне днес в крехките клони!

Може с глас да пресипне и млъкне на нощите в края,

но сърцето ще бие отново – звезди ще отрони.

 

Нито рай ни е нужен, нито път обещан във глаголите,

нито ангел небесен, ни плод непознат и отровен.

Тази истинска есен няма как да отложим в сезоните.

Или не съвсем… Идвай с мен – нека тръгнем от спомена!

 

 

В петолиние

За мен ли е това небе от пролет

и онзи стих, приличащ на река?

Дъждът мълчи във чашата си горе,

а слънцето – промъква се в лоза.

 

Пола на мак окръгля световете,

от мен до теб пътува светлина.

Тополите изгубват върховете

в прозорчето на дълга синева.

 

Представата за свобода прозира,

а птиците танцуват в красота.

Ръката ти – в небето ме издига.

Знам, литна ли, докосвам любовта.

 

Примамва ме дъгата в петолиние,

но седем цвята вчера в теб открих.

Навярно виното страстта ни крие.

От тази силна обич дълго пих.

 

Настръхват в допира ни сетивата,

а погледът издава пролетта.

За мен ли е това небе? А макът?

Отпивам жадно с устни любовта!

 

 

На тъмно

Не сънувам прозорци от восък и мед.

Не сънувам и вятърни мелници прашни.

Този свят е молитвата в кошер от плет

и прозорците в него все са надраскани.

 

И е сънено някак, и мокро, и стръмно.

Не случайно дъждът е измислен да свети.

Този свят е сънуван далече, на тъмно,

в цветовете гальовни на някакво цвете.

 

А небето си пълни с блян всички морета

и сънува брега си така – сред звездите.

Може би днес релефът на тази планета

ще се срути внезапно, без даже да пита.

 

Някой тихо шушука в тревата – там долу.

Виж щурчето – смалено до точица черна,

лятна песен изгуби и в тъмното рови.

По инстинкт аз във себе си ще погледна.

 

Може би днес със пръсти ще свирна по гребена,

с който сресвам по заран косите си светли

или в такт ще допишем с теб песничка медена.

След това ще съм тиха. Тиха в ръцете ти.

 

 

Листопад за притихване

Толкова тихо е. Тихо, сякаш след гръм –

в ослепелите струйки на дъжд.

А и ехото, сякаш в някакъв сън

потопи се в мълчание също.

 

Искам да викна, но гласът ми в теб спря

и превърнах се в лист от въпроси.

И в качулката своя, есента ме прибра –

аз съм боса и тя ще ме носи.

 

А ръцете ми – като пролетен цвят

все в джобовете крия ги денем.

Не, че страх ме е в този есенен хлад –

няма кой и какво да ми вземе.

 

Търся смеха си. Може би е в гнездо

и ще литне, след твоята песен.

Само вятър подхвърля тънко, бяло перо

и във пръстите диша по-лесно.

 

Чувам пулса си в превалял листопад.

А наоколо всичко е тихо.

Аз вървя и те търся. От сърцето ми цвят

се откъсва и пада във стихове.

 

 

Влюбен климат

Ти помниш ли, как бримката на шала

окичи с непозната светла пролет

и сякаш люлякът там грейна в бяло,

зеленото преди да пусне корен.

 

Стихът ти светлоок намери рима

в очите на жена, от две небета,

а моето сърце е с влюбен климат,

от който синоптици слънце взеха.

 

Животът остри лък, а аз съм цвете

с разголваща сетивност за сезона.

Нагазих в редовете ти, Поете,

а шалът бе началото за спомени.

 

Виж, славеят издава пролетта ми.

Ще пеем ли със него в цветни клони,

дори и в пламъка си да ни хване

на лятото красив любовен огън?

 

Ти може да ме виждаш денем също

и в цъфналия цвят на люляк в бяло.

Жената в твоя стих е сякаш в къща.

И утре ще зачене с рими – в лятото.

 

 

Моят свят е светулка

Ти поиска да бъда на мечтите ти слънцето

и въздишка да бъда – в твоя празничен ден.

Тази нощ е зеница – с любовта ни препълнена.

А денят пък е влюбен. И от теб подарен.

 

Аз съм книга и в мен се четат гласовете ни.

Виж – изричам си дните – босоноги деца.

Боса ходя така – в смеховете преплетени.

Не усещам с тебе ни трън, ни остра трева.

 

Имам себе си още. Моят свят е светулка.

По пътеките тъмни, с теб е истински ден.

В този дом сме за малко. Някой ден ще почука

непоканен и краят. Ще въздъхне по мен.

 

Затова прегърни ме! Аз съм слънце в очите ти.

Всеки ден ни отваря своя, нова врата.

Всяка нощ ни е къща – построена от дните ни.

Любовта е прозорец – че сме миг от света!

 

 

Просто стих

Ти си тръгна и след теб заваля

дъжд, пробил на небето завесите.

Ти обърна се. Аз пък сведох глава

и осъмнах с въпроси. Къде си?

 

Може би оглуша есента от мъгли.

Всеки мост се изгубва в пътека.

Във очите ми още трепкат звезди,

а дъждът – от ръба в мене гледа.

 

Ти си тръгна, а сезонът заспа

между струни на есенна близост.

Скоро бялата зима ще отвори врата.

Аз ще вдишвам тъгата по-близо.

 

Този дъжд препрочитам в стъкло

и по капки сезоните сричам –

просто стих на поет. От перо…

Прегърни ме! До мен си. Обичам те!

 

Цвете

Тебе и слънцето знае те – сплиташ

думи по нощите – с дъх на поет.

Погледът – цвете, с любов го наричаш,

и ме даряваш с усмивка – букет.

 

Може би няма да видим сезона,

в който цветята пред нас ще заспят.

Цъфнаха ириси. Ще предположа –

с теб сме в картина на Винсент ван Гог.

 

Знам, че ме виждаш в цвета на лалето,

цъфнало там под дъждовна роса.

Аз съм гальовното цвете, което

нежно разлиства се в топла ръка.

 

  Едно стъпало разстояние от храма

Внезапно кротко замълчах и вечерта

пред цветното на залеза по детски се усмихна.

Тогава сякаш в мен въздъхна тишина –

тъй бяла. И от рамото ми някъде политна.

 

На пясъка мъниста златни от море

наниза тайно времето по онзи бряг изгубен,

Рисувахме със теб не стъпки, а небе

и пролет в жълтоокото ни слънце се разпука.

 

Сега морето е ръката ми към теб.

Протегнах я по залеза, но тя при мен остана.

Но всеки Божи ден е стъпката напред –

едно стъпало ново – разстояние от храма,

 

където са мечтите ми за онзи бряг.

И в мен разлистват времето от изтъкано лято.

По гребена на мислите единствен знак

подсказва, че любов все пак живее и след мрака.

 

Едно стъпало разстояние до теб,

морето начерта в съня, повтарящ се до болка.

И как боли… Боли, по пътя ми нелек.

А храмът е за нас любов – единствен вечен огън!

 

 

Река към бъдещето

                                          „Загледан в бъдещето се протягам,

да хвана някаква потайност плаха…“

Николай Колев

На утрото в колибка цветна

узряват думи в светлината.

Една е нужно да наметна

и с нея ще съм най-богата.

 

Навярно захарно ще свети

денят, измислил си посока.

Полепва сладостта и ето –

летя с мечтите си, високо.

 

За птиците събуждам пролет –

рисувам с погледа си цвете,

макар че времето е облак,

събрал от вчера дъждовете.

 

Запомних дума – светлината.

Ще дишам към небето леко.

Денят е капка от реката

на утрото, родила ехото.

 

Уших за утре нова дреха –

Надеждата от нея гледа.

За бъдещето, знам: утеха

е дума – от реката на поета!

 

 

По брега на лятото

Подклажда лято сгорещена пещ.

Дъждът забравя танца си гальовен.

След стъпките ми, сякаш бяла свещ

запалва светлинка в отминал спомен.

 

Морето в мен – простор е на съня.

Аз крача по брега му боса нощем.

Пристанищата крият куп тъга,

щом две ръце желаят обич още.

 

Затворя ли очи и пак до мен

се връщаш на брега, и пак е лято.

Но стихва ми смeхът, щом дойде ден,

посока щом намериш в свое ято.

 

И погледът ми чезне в есента.

Но не и аз, с косици златокоси.

В морето ще съм песен от вълна –

ще идвам и ще си отивам боса.

 

Ще ти прошепвам влюбено в съня,

в покоя на водата ще сънувам.

Ще чакам стъпки боси по брега.

Ведно със тях далече ще отплувам!

 

 

Гнездо под небето

В този дом, в който и котките даже мечтаят,

всеки ъгъл смален, за лъчите гнездо е просторно.

Сякаш мощен вулкан на основите в края

къкри в себе си, без да поиска да хукне нагоре.

 

Дваж по-светли напролет се раждат цветята,

шом над него от птици звукът ей така се разпука.

Някой леко полива градината с лято.

И с водица свещена запява по тъмно улукът.

 

Гасне залез в лозниците, в сладост заспали.

Всеки грозд със цвета си светулково-лунно ми свети.

Падат приказни сенки, а времето гали

всеки следващ въпрос и във него намира утеха.

 

Този дом, в който мама ключа си забрави

и намери след болест пътеките в Рая небесен,

някак още допява гласа ѝ, запазен

в топъл спомен, набъбнал отново в сълзите на есен.

 

 

Мокра рокля

Този вятър в косите ми светли сънувах преди,

как целува случайно минутите крехки край мене –

есента зашушука в листата по първи петли,

всяка птица докосна етюда разделящ на времето.

 

С теб притворихме леко очи. Аз повдигнах ръце –

исках всичко да вдишам. А в роклята есенно-бяла

да полепне денят, както синьото мое небе

се оглежда в реката – любов не една преживяла.

 

Не обичам тъгата, че вещица грозна е в мрак.

Не обичам дъжда, след светулки и щурчова песен.

Че щурчето по лято припява ми само на смях,

а раздялата – шие ми мократа рокля наесен.

 

 

В красотата на града

Изглежда снощи сипнал се е дъжд,

докоснал със звъна си тих нощта ми.

И аз във утринта в съня на мъж

събудих се. И в него си останах.

 

Протегнах през прозореца си длан

към страницата моя – на мечтите

и светъл ден ме дръпна в своя плам,

разпяващ в нежен старт в зори петлите.

 

По улицата – крачки с рязък звук

отекнаха в дървета полуголи,

а зимата, подпряла своя плуг

провикна се от хладното усое.

 

Градът разчупи тихичко леда

и аз – на топло, нежно се усмихнах,

а Янтра приюти пред мен снега –

доволна. И сред бялото притихна.

 

Но сепна ме внезапно дрезгав глас –

протягаше се студ по женски длани.

И зимата – по тънкия перваз

навя снежинки – тихи