Стихотворения от Кина Маринова

ОТРИЧАНА ЛЮБОВ

 

Колко пъти във вино я давех,

но изплуваше – горда, нахална!

И каквото след туй да направех,

тя не стана до днес тривиална.

Колко пъти изричах „Обичам те“!
Колко пъти във вярност се вричах!
Колко пъти се влюбвах в очите ти,
после в себе си всичко отричах.

Колко пъти в безсънните нощи
дорисувах с мечти любовта –
тази, новата, неживяната още,
дето чака на мойта врата

и копнее при мен да я пусна,
да я стопля, бездомна в нощта,
и щастливо глава да отпусне
до сърцето ми, свито сега.

Да повярвам, че мене е търсила
сред любовите хищни дотук
и мечтата сега е прегърнала
на годините наши напук.

 

25.03.2016 г.

 

ЛЮБОВТА ПРОСТО СЕ СЛУЧВА

 

Понякога Любовта просто се случва.

И ти си безпомощен. И се оставяш във плен.

Дотогава сърцето сляпо налучква.

Това се случи веднъж и на мен.

 

Тя бе красива, нова и шеметна,

тъй неочаквана, луда и страстна.

Устоя всички проверки на времето.

Беше скандална, но и прекрасна.

 

Надживя други любови, надживя смърт,

гняв, предразсъдъци, съпротива.

Едва ли се случва на някого втори път.

Да бъде единствена на Любовта ѝ отива.

 

 

 

24.04.2017 г.

НЕ БИЛО ПИСАНО

 

Любовта, с която се разминахме
и облях със толкова сълзи,
ми бе върната обратно от годините
и съдбата ни я видоизмени

в чудно хубаво приятелство,
неочаквано за теб и мен,
километри, страст преодоляващо.
Ти си пак дълбоко изумен,

преоткриваш моята невинност,
преоткривам рицаря във теб.
Не е лесно, но е много мило
и се чувствам може би добре.

И макар при друга да се връщаш
със любов и грижа у дома,
знам – в света ти вечно ще присъствам,
аз, желаната, нелюбена жена…

ВАРНА

 

Гальовни вълни и солена романтика…

Писък на чайки и стон на море…

Този град е бил винаги мое пристанище,

първа любов. /А бях още дете./

 

Старите улички… Малко останаха –

с дъх на липи, с РЕП и квартално кафе,

със квартиранти, станали рано,

с печени миди със вкус на море.

 

…Този град ме опива, рисува в душата ми

смътен копнеж за любов и за вечност.

Той е любимото мое пристанище,

дори изоставен през късната есен.

 

05.07.2016 г.

КОГАТО СИ ОТИДЕ ЛЮБОВТА,
остават белези, поуки.
Болят, бушуват във кръвта.
Ти продължаваш после, но наслуки.

Когато си отиде любовта,
се чувстваш изтрезнял, използван, жалък.
Не вярваш вече, че през есента
ще разцъфти светът ти малък.

Когато си отиде любовта,
остава привкус на измама.
Пътеки много после, но една,
желаната – назад – я няма…

 

06.06.2016 г.

КЪМ ДЪЩЕРЯ МИ

…И когато се случи със мен неизбежното,

не плачи много, ти слънчице мое.

Облечи ме в костюма ми, белоснежния –

онзи, дето е като твоя.

 

Направи ме красива, недей се страхува,

че прощалното парти веднъж е в живота.

Нека бъде със стил това земно сбогуване –

знаеш, аз съм суетна, какво лошо толкова?

 

Аз ще бъда закрилница твоя в небето,

там ще бдя и над теб, и над Елза.

Ще познаеш звездичката, дето винаги свети

и дори и зад облак ви гледа.

 

Ти живей страстно, тъй както го можеш!

Ти живей и за двете ни, мила!

Аз наследство в нозете ти тъй не положих,

но в замяна, пак казвам – ще бъда закрила.

 

И те моля за сянка на гроба ми, скъпа –

посади ми любима албиция.

Сред колегите вечни, на баира на пъпа,

ще се чувствам като кралица.

 

И понякога идвай, направи там и пейчица –

пак да можем да бъбриме весело.

А главицата щура докосне ли вейчица,

знай – милувка от мен е по челото.

 

…И когато се се случи със мен неизбежното,

знай, паролата за компютъра ми е просто НАДЕЖДА.

 

 

10.04.2017 г.

 

ЗВЕЗДНА СВАТБА

С тебe сме на последната права…

Някой знае ли как ще завършим?

Че до финиша само метри остават.

И не е ли за сбъдване вече късно?…

 

Ти и аз… Две проекции на мечти

и несбъднати сънища…

Две самотни, отделни до вчера следи

по звездните Млечни пътища…

 

Ти и аз… Изтрезнели след всички любови,

ала жадни за влюбване пак,

с усет нов за красиви мелодии,

за подаден от Вселената знак,

 

че ще звъннат небесни камбани,

ще извият звезди хоровод

и на север със чудно сияние

ще ни даде благословия сам Бог.

 

 

30.11.2016 г.

 

ЛЮБОВТА ИСКАШЕ ДА ОСТАНЕ

Любовта ти обиди, подигра се със нея.

И когато тя тръгна, не издаде и звук

да я спреш, да ѝ кажеш, че за нея копнееш,

че вълшебството не ще свърши нито днес, нито тук.

 

И се питам – живя ли тя в твойто сърце

или дом си нямаше, зъзна самичка

до усмихнатото ти, вечно доволно лице,

до страстта във ръцете ти и… това беше всичко?

 

Тя си тръгна с наведена тъжно глава,

огорчена, потъпкана, няма.

Бе забравила гордост и суета,

искаше теб, в един миг още само –

 

да прошепне, че може и да не се казва Любов,

да я кръстиш Приятелство, що ли.

И когато към друга дори сетил си зов,

вий да можете пак да говорите…

 

 

 

23.11.2016 г.

ЗАКЪСНЯЛА СРЕЩА

Ти дойде и обърка света ми.
И помете скръбта в своя светъл размах.
Вън бе приказно пълнолуние…
Аз те срещнах и онемях.

Беше ти! И не точно.
Бях ли аз твойта стара мечта?
Ний стояхме в отправната точка –
две пораснали тъжни деца.

И е чудно. Донякъде плашещо.
Можем ли още да сбъднем съня? –
По житейските пътища прашни
дълго дирихме с теб любовта.

И си мислехме, че я срещаме
в не един и два чифта очи.
Но оставахме само с усещане,
че гори, че боли и горчи.

И сега онемяла се лутам
в лабиринта от срам и от страх –
пак стени ли ще трябва да бутам!?
Чупих вече главата си в тях.

Смях се. Плаках. И падах, и ставах.
Тръгвах пак и се връщах назад.
И се губех. И оцелявах.
И покълваше страх

във душата ми пряма и гола.
И дано този страх да замлъкне сега,
че, уви, той е, дето ни води
към бездънната самота…

 

26.01.2016 г.

 

НАШИЯТ РЕСТОРАНТ

Ресторантът, във който ме черпеше с „Гараш“,

край реката, там долу, до пристана,

а ти пушеше, наблюдавайки ме, цигара…

/Сякаш никога не е било истина…/

 

Ресторантът е там, но нас с тебе ни няма.

Ти отдавна си с друга, аз също съм с друг.

Бяхме заедно някога, но било е измама.

Днес със другия аз отново съм тук.

 

Сервитьорът ни гледа, после поглед отмества.

Теб те няма, какво е това?

Обяснението, разбира се, би било неуместно.

Изчервявам се сякаш, навеждам глава.

 

И се чувствам така, все едно съм виновна.

/Знам ли, може да съм, щом не те задържах./

Аз обядвам със него, но също със спомена –

той е седнал със нас и обзема ме страх,

 

че ще рукне река и в очите ми, тъжните,

като тази отвън, зад стъклото премръзнала,

ще удави и другия. И след мъката мъжка

ще се скитам отново сама, мокра, зъзнеща.

 

МОМИЧЕТО СЪС БЕЛИЯ БОЖУР

Момичето със белия божур

пресече пътя му на връщане към къщи.

Момичето със белия божур

усмихна целия му ден, така намръщен.

 

То беше с бяла рокля на цветя,

тъй диплеща се около телцето стройно.

То беше свежа пролетна мечта

и шеметен копнеж по лято знойно,

 

магия бяла с дъх на съвършенство…

Това е много повече от Hot Couture.

Това е полъх от мечтаното блаженство –

момичето със белия божур…

 

 

 

12.05.2017 г.