СТИХОТВОРЕНИЯ ОТ КОЛЬО СТЕФАНОВ КОЛЕВ

Щом замълчи душа на поет

 

„Никой няма да пита какво е било времето, а защо са мълчали поетите му.“
Бертолт Брехт

 

Щом замълчи душа на поет
и стане поетът еднакъв
с всеки друг-просто човек-
вселената, тъжна, заплаква.

Звездите пулса си спират
за една малка частица от вечност.
Толкова малка, чак не разбира
никой човек, че случва се нещо.

Как да чуят , от делнична врява,
проглушените хорски души
тишината, която остава,
щом един поет замълчи?

Само вселената, тъжна, си плаче-
тя знае какво е изгубила.
Обикновен човек е поета, обаче…
и не е съвсем, като другите.

 

Родина е… все пак

 

Не хукнах в истеричен бяг,
тъй както сториха го много.
Избрах да съм немил-недраг,
но тука– под небето родно.

 

И може би ще кажат, че глупак
голям съм аз, защото:
Ех, видите ли, тук е ад!
Там, на Запад, е животът.

 

Но ме дърпа нашенската пръст!
И претеглях и пресмятах…
Ала как да сложа лесно кръст?
Върху всичко родно и познато.

 

Да, може би съм някакъв глупак,
идиотски вкопчен в своя корен.
Но родина е… все пак.
И не мога да ѝ кажа Сбогом!

 

 

 

Последен полет

 

Знам. Все ще заспите мои криле –
уморили се вече да пърхате.
И аз ще падна от тебе небе
при всички нормално-побъркани.

 

Душата ми в последния си полет
ще се взриви, като комета на земята.
А небето ще е сдъвкан спомен,
в пастта на зиналия кратер…

 

 

Въпрос

 

Студено е и тъмно във дълбокото.
Плиткото – от край до край огряно е.
Но пък може ли, кажете, локвата
да се мери… с океаните?

Отпътуване от себе си

 

С години се дялкал и пилил,
за да добия тези черти.
Усещам го – как си отивам,
през вратата на свойте очи.
Без излишен шум и фанфари.
Без истерии, драми и викове.
Просто вървя – света си нарамил.
Не оставящ след себе си никого.

Работен процес

някакви думи
смисли вплетени
изстрелва ума ми
рикошират в сърцето ми
и се разплисква
кръвта ми
в мастило облечечена
там
на листа
за да бъде прочетена

 

Всички тези сиви дни

 

Боже, сякаш сме роботи!
Всички тези сиви дни…
Имам чувство, че живота
по поточна линия върви.

 

Всичко толкова е подредено…
Чак ми иде да го ритна с крак!
Да разбутам цялата вселена
и да почне всичко пак –

 

да започне всичко отначало!
По различен начин да върви
Та да казваме, че сме живяли!
Да казваме, че сме били!

 

Ех, Боже, ти не си живял, не знаеш –
всички тези сиви дни…
Щеше иначе и ти да се отчаеш
и друг света да сътвориш.

 

Понякога толкова силно вали…

Понякога толкова силно вали –
чак душата ти цяла подгизва!
И започва във теб така да тежи,
че с мъка напред се придвижваш.

 

А локвите стават минно поле…
С такава душа – готов си удавник!
Към дъното тя ще те прикове,
дори и в най-плитката локва да паднеш.

 

И как спасяват две топли очи,
когато дъждът, тъй безмилостно пада.
Щом те те горят и безкрай да вали,
не ще да проникне в душата ти влага.

 

Писна ми!

Не си заравям главата във пясъка!
Не си вадете извод погрешен!
Но не е! Не е това начина!
Е не може да слушаш от сутрин до вечер:
Как синът, баща си убил,
как бащата убил си детето!
Терористи! Мафия! Мръсни игри!
Та това ли е, питам, само което
се случва у нас? По света?
Е, писна ми, мама му стара!
Да, има, и лошо, и смърт и война…
Но има все още…и някаква радост!
Има все още добро по света!
Има все още човечност у хората!
А те все ти извиват врата,
да гледаш -към ниското, долното, злобата!

 

В (близко) бъдеще време

Иване, Левски как умира?
-Ми, на смърт осъден е, госпожо, за това,
че раята искал е да вдига
на бунт срещу султана-нашия баща!

 

И, госпожо, справедливо е било така!
Че защо размътвал е на хората главите?!
Тъй добре си е живеела покорната рая,
в мир и сговор с петвековния съжител!

 

Браво, бе Иване! Сядай си сега!
За отговора пиша ти шестица!
Но кажи на твойте майка и баща,
да ти турят име, дето пò да ти прилича!

 

Къде сте, хора?

Къде сте, бе? Къде сте, хора?
Когато чувствам се така самичък…
Когато търся някаква опора!
Защо тогава точно, няма никой?!

 

Кажете, де? Кажете дума-две!
Тъй  просто…само да ви чуя!
„Здрасти!“, „Как си?“-толкова поне!
Да знам, за вас, че още съществувам!

 

Мълчите си? Мълчете си! Добре!
Като барона явно, пак ще практикувам.
Косата си самичък ще я хвана със ръце,
пък ще дърпам – докато изплувам!

 

Танцът на Гърбушкото

Къде е душата ти, бедни Гърбушко? –
На площада танцува заедно с Нея.
Тъй лека сега, тя пристъпва на пръсти –
захвърлила кръста на твоето бреме.

 

И ти се усмихваш, бедни Гърбушко –
чувство нечувствано, в себе усетил.
Oмагьосано гледаш снагата и кръшна,
как се извива под звука на дайрето.

 

Полите и шарени, сякаш че пръскат
цвета си в тази, тъй сива вселена,
в която живееш, ти бедни Гърбушко –
в която живееш от толкова време.

 

Но дайрето замлъква – танцът приключва…
Тя се покланя полите си стиснала.
И очите ти мигом, Гърбушко, помръкват.
По-прегърбена става твоята фигура…

 

Къде е душата ти, бедни Гърбушко? –
По площада пристъпва бавно към тебе.
И от всякога, сякаш, по-тежък е кръста,
който тя носи – след танца със Нея…

Поетичен (полу)реквием

Поезийо, ти мой вълшебен остров!
С тъга те гледам, днеска, отдалеч…
Натежа душата ми, за тези крехки мостове,
по които само стига се до теб.
Натежа душата ми-покри я прахоляка,
на сивото и злобно битие.
И не знам дали изобщо някога,
ще стъпя пак на твоите брегове.

Без думи

Обичай ме! Обичай ме! Обичай ме!-
крещят очите ми във полумрака.
Душата ми пред нея коленичила,
присъдата на погледа и чака.
Присъдата на погледа и чака,
душата ми пред нея коленичила!
Мълчат очите и във полумрака.
Мълчат. И казват всичко…

 

Новогодишно неразположение

Ах, как обичам, щом шампанското
гръмне се за Новата година!
Па наметне всеки кожата на агнето,
за празника извадена от нафталина!

 

И някак си напук на злоби и оплювки,
валят прегръдките една след друга.
И целувки! Толкоз пламенни целувки!
Че от някои би се изчервил и Юда!

 

Ах, как обичам си я Новата година!
Навред любящи и добрички хора!
И само чудя се, защо ми се повдига?!
Е… Навярно ще да е от алкохола!

 

Левски

Защо ме търсите във спомените само?
Защо тъжите над незнайния ми гроб?
Нима изгни със тленното ми тяло,
заветът ми към теб, мой български народ?

 

Нима провесиха на черното бесило,
моят пример? Моята мечта!
Та отново сте приведени! Страхливи!

Но колко пъти трябва да умра???

 

За да оживея най-накрая ъвв сърцето,
на всекиго един от вас!
Та не да търсите на другиму в лицето,
спасение в най-тежкия си час…

 

За ниските умове и високите словеса

Безброй жертви дървета той взел!

Една цистерна с мастило изписал!

Две библиотеки книги прочел!

А аз му прелиствам нещата, умислен…

 

И все по-запотен – чета, препрочитам…

Своя ум обвиняващ, в това,

че не е израснал, та иде ми нисък –

смисъл да видя зад таз’ тъпота!

В коя църква да те търся, Господи?

 

Няма как да намериш Бог в църквата, ако не си го намерил в сърцето си. Там запали първо свещ! От там разгони първо мрака! Една свещ горяща в сърцето е много по-стойностна от безброй свещи запалени в църквата…

 

В коя църква да те търся, Господи?

Загубил те, във своето сърце…

Свещите запалени нима са мостове,

над бездната-безверие, към твоето небе?

 

В коя църква да те търся, Господи?

В сърцето ми е студ и мрак…

Иконите какво са?! Нищо, просто!

Щом свалиш им ореола свят.

 

В сърцето си, аз зная, Господи,

където те загубих, трябва да те търся!

А не със тези свещи восъчни,

било и хиляди, запалени във църква.

Най-нежните ръце

Грубости? От грубости не ме е страх!
Но виж, ръце,  протегнати за ласка…
Най-нежните ръце, това разбрах –
най нежните ръце са най-опасни!
Най-нежните ръце, разбрах, оставят,
в душата белезите най-дълбоки.
Че никой удар,  тъй не наранява,
подобно тях – помахат ли  за Сбогом.

Обичам те, в мечтите ми едва родена

Обичам те, в мечтите ми едва родена!
С още лека и прозрачна плът.
Получовек-полувидение,
в началото на губещ се в мъглите път.

 

Обичам те,  преди да те докосна!
Преди да сетя топлия ти дъх.
Когато си далечно безопасна още
и ръцете ти не могат да ме наранят.

Обичам те, тъй както се обича само,
когато ти си чужда или ничия.
Когато още аз те нямам,
а ти едва родена си в мечтите ми.