СЛЕДА
Не мога да напиша за житата.
И хляб не съм посявала в живота си.
Вероятно е като отглеждането на децата,
като първото им “мамо”. И прохождане…
Не съм и виждала как в мрежите изкусни
погалва слънцето уплашените риби.
Прилича сигурно на чувството,
което ни извежда от житейската стихия…
И още много истини не зная.
И още листи ще останат празни.
В едно съм убедена – камъкът, по който крача,
ще се събуди. И цвете ще се ражда…
– – –
Жилава,
жилава е душата ми –
като на циганка.
От огън и лед направена,
девет смърти излъгала,
десет живота изваяла,
от камък по-твърда,
от извор – по дива.
Скитаща и безстрашна –
по самодивски;
неподвластна, непокорена
е душата ми…
В две очи любопитно надникна –
и в тях се удави…
ОТСЪСТВИЕ
За отсъствието ти благодаря, което
нощта разпръсна като звън;
за крилатата илюзия – момчето,
скитащо из крехкия ми сън.
Благодаря ти за свещеното отсъствие,
където кръстих воля и мечти –
аз никак нямаше да бъда същата,
ако простирах само мокри ризи.
По-сребърна и от луна е любовта ми.
Отсъствието ти – реално като песен.
Не зная само как да те спася
от сянката си, в теб вградена…
ПЪТУВАНЕ
Една нечакана целувка –
през пътна чанта. Без чадър.
Добра раздяла. Без сбогуване.
Нарисуваният, неутъпкан път.
Мечтата, свикнала да сяда
все на рамото ми – без билет.
И пътуването – до луната –
с мен – единственият пътешественик…
ПЪЛНОЛУНИЕ
Каква луна! С ръка да я откъснеш!
А с нея и една греховна нощ.
И дълго из сърцето си да търсиш
грапавия знак на прошката…
След туй да угасиш луната
в косите на една жена.
И да завиеш слабото й рамо
със светлината, в теб узряла…
ФОЛКЛОРЕН МОТИВ
Забързано, шеметно,
понякога даже по рачешки –
тичат дните ми –
разтърсват лъвски гриви,
съскат със змийски опашки.
Днеска съм светла и влюбена,
утре съм облак – за пакост –
самодивско биле е снагата ми,
отвътре съм цялата вятърна.
Ако в къща ме зазидаш –
ще избягам – като дим през комина.
Ако не можеш бурята да яздиш –
не ми пипай, юначе, китката…
* * *
Дори и насън
сърцата ни пулсират самолетно.
Събираме мечтите си по пистите.
Българийо,
къде са ти сега поетите –
да натопят перата си в сълзите ни,
когато с тръпнещи ръце
прегръщаме децата си
преди да ги погълне Неизвестността;
когато ги заклеваме да те обичат,
а думите като палачи
съсичат всичките ни сетива…
Стопяват се,
изчезват самолетите…
И насън дори
сърцата ни самолетно пулсират…
Мълчи България!
И неми са поетите.
А децата ни тръгват –
не разбрали какво е родина…
ДРУГ ПОГЛЕД КЪМ ЗМИЯТА
Сравниха ме веднъж с усойница.
(От вярност към изтърканите нрави!)
Но аз обичам мъдрите животни –
и като тях: не мога да заплача,
не чакам никого да ме закриля.
Наложи ли се – смъртно хапя,
опашка губя, но оставам жива.
По дните – камъни горещи –
зарязвам не една любима кожа.
Сбогуванията ме овъгляват като пещи,
болят като целувката на ножа.
Но не ненавист към живота
ме свива във хралупите на делника.
С любов – свещената отрова –
лекувам рани и несрети…
И ти, човече, под звездите крачещо,
когато дъвчеш залъка си грешен,
внимавай да не стъпиш във гнездото ми!
Не смея да те клъвна, че ще ти хареса…
ИЗКУСТВО
Да обърнеш гръб на злобата когато
най-точно те прицелват с думи;
да се изплезиш нахално на поредното падане,
за да спасиш една добра заблуда.
Да засветиш над съмнения и страсти,
разкъсван от съмнения и самота,
да благословиш крайпътното,
Нетвое щастие,
когато в теб до полуда изгаря.
Без дъх останал – пак да следваш римите,
обуздал дребнавата си гордост…
Ако искаш – наречи го сила.
За мен е само начин на живот…
ДОМ
Два чифта пантофи в различни посоки,
любимата дрешка, в движение нахлузена.
И един светлоизмислен прозорец,
пред който коленичи утрото.
Дъхът подмамващ на кафето,
усмихнато “довиждане” – набързо.
И пътища, изгризали подметките;
за прага – с пъпна връв завързани.
А после – кадифеното очакване на мрака.
Сълза, на пода кацнала. Щастлива!
Явно, винаги така се случва с майките.
Но аз сега започвам да разбирам…
ЗЕМНО
И защото дойде като гръм,
защото не съм те и предполагала –
се разсипаха в мене със звън
дълго мълчалите тайни.
Неподправени в своята искреност,
със сърдечно и мило бърборене
пропукаха часовете ми – слисани,
че не е задължителна болката…
Не мога да повярвам, че си земен –
препълнен с луда, жива топлина…
Е, добре дошъл във деня ми, Човеко!
СРЕЩА С БЕЗДОМНОТО КУЧЕ
Здравей, но не очаквах да те срещна.
Нямам и с какво да те нахраня.
Знам – забравяш дребните ни грешки.
И твой е зарът – да прощаваш.
Дори това, че някакъв напудрен глезльо,
зализан с гребен, с кожена каишка,
те джафка префърцунено-надменно
от камбанарията на своята пресита.
Но сигурна съм, че не би сменил живота си
с благоволението – кокалче за всеки ден.
Знаеш ли, приятелю, така е и при хората –
не е свободата разменна монета!
И ръмженето е същото когато
се опитат да те оковат в намордник;
или да прекроят душата ти
за квадрат домашна територия…
Това ми е така познато,
че ми се иска чак да те прегърна.
Но ти и без прегръдка ме разбра.
Благодаря! Върви по пътя си…
И двамата се разминаваме по мъжки.
Стопяват се превзетите измислици…
Това в очите ли? О, то е само дъжд,
от дълбината на сърцето ни изригнал…
ЛУДО
Аз съм просто вашата измислица.
И грижата, износена за да живее.
Даже споменът, който не искате,
а той напук – и насън ви боде.
Вълшебството съм, дето все не идва
след толкоз ери самота.
Късметът, все пропускан не навреме,
изтекъл след сълзите на смеха…
Всичко съм, което няма да се случи,
дори и рискът – да ме превърнете на пепел.
Плаши ви моята лудост.
Но лудо вярвате в мене…
СЛОВОТО
“В началото бе Слово…”
Отсякохме го словото – от корен.
И чуждоземна кръв му вляхме.
(Тъй както само ние можем!)
Заровихме вековната си памет.
Върви народът. Ала не е възроден:
клатушка се като безкрила птица.
И не знам защо изплуваха пред мен
на Самуил безоките войници…
ЗА СНЕЖАНКИТЕ И ДЖУДЖЕТАТА
Непонятно никому защо и как,
разлюбиха Снежанка невинните джуджета…
Маскираха на принц един голтак
и да я целуне – подариха му гората…
А после и отрязаха косите като абанос.
На въглищаря за монети ги продадоха.
Милата! Тя тъй си ги обичаше,
че на джуджешката им наглост не повярва.
Но те не спряха. Продължаваха –
пантофките, усмивката и, роклята –
разменяха, купуваха, продаваха…
И тъпчеха със смешните ръчички
бездънните си джобчета…
Без нищо я оставиха джуджетата –
заспала и самичка.
По-късно тайничко напуснаха страната…
Събуди се Снежанка и разбра –
принцовете са измислица…
И слезе на шосето –
небето от очите си да продаде –
за препитание…
* * *
Изгубих усет за спокойствие.
Минутите ожесточено се скъсяват.
Даже старата ми рокля в гардероба
се бунтува, че съм я забравила.
И кучето –
най-вярното ми между хората –
обидено във ъгъла се свива.
Рими упорити се разхождат
в усилията ми да съм красива.
Приятелите просто се стопяват.
Само с истинските дълго спорим:
струва ли си да преследваш вятър?
Или да те разпъва календарът –
от спокойствия…
– – –
“… ти, който си на небето…”
Ти, който всичко знаеш!
И всяка стъпчица си ни предписал,
и дрънкаш ключовете си към края ни –
защо не се покажеш – да те видим?
Да ти разкажем как тревите
са тръгнали със корени нагоре;
как безкрили се излюпват птиците,
а рибите сноват в простора.
Как от спотаените въздишки
облаците падат на парчета…
А ти спокойно си седиш и
чакаш някакво пришествие.
Да не би късоглед да си станал,
че не виждаш по-далеч от рая?
Това, дето тъмнее надолу –
не е кал, а кръвта ни.
Същата гореща кръв, която
някой ден ще лумне като клада.
Страхувам се, че твоят ореол
ще гори – със вярата ни – в ада…
* * *
КОГАТО Я ИЗПИЯ САМОТАТА –
до най-горчивата й капка –
при мене сигурно ще дойде някой.
И простичко ще каже ”Здрасти!”.
Може цвете да не носи.
От бродене обувките му ще са прашни.
Но аз ще го позная, че е точно Този,
който век ме е търсил и век съм очаквала.
По дрехата ще го позная,
закърпена от люспите на лятото.
И по косата му – луна изгряла
в безлуние и не по календар…
Моите фантазии ще се чудят,
че не е принц или пък рицар;
че аз – противно на присъщата ми лудост –
ще отвърна не “здравей”, а “остани”…
ХЪС
Не, не оцелявам! С цялата си стръв живея!
Напук на всички песимисти.
И може да приличам на пияния,
открил бутилката като олтар за изповед.
И сигурно приличам на затворника,
скрил квадратчето небе в ключалката –
да може както всички хора –
в нещо истинско да вярва.
Но най си имам прилика със лудия –
презрял безплодните ви страхове,
той луната като хляб за всички ни разчупва.
И това му пречи да умре…
ОНАЗИ ДРУГАТА, КОЯТО…
Сигурно не ставам за съпруга,
щом халката ми се пръсна гневно.
Но аз пък съм онази – другата –
и следживот във паметта заседнала.
Онази другата, която
затваряше очите и на бога, и на дявола
и взривяваше със шепот тих кръвта ти,
и избухваха от нежност небесата.
Онази другата, която
от въздишката на уморените ти ризи
съшиваше попътен вятър
за платнохода на мечтите.
Онази другата, която
деца не ти роди – да чакаш внуци.
Но спасяваше със светла жажда
задавените от безвремие минути.
Да, аз съм същата онази,
и без която би изгряла пак зората.
Но щеше да е сатанински празно
в черупките, с които населяваме земята…
ФЕМИНИСТИЧНО
От кал или от лъч си ни издялал, господи?
И нежна слабост отредил си на жената.
Но ти ли заровете тъй разбърка,
че се обърнаха с хастара времената?
Не вярвам ти да си закотвил
мъжката свещена страст и жажда!
Всички до един се пишат за герои,
но… до перваза на женската пазва.
До точката, в която ги обвие
предчувствието за събудил се вулкан.
А Евите – защо да крия –
осъмват с усет за вина…
О, боже! Глупаво е, мисля,
стихията на раждането да кръщаваме вина…
И вина да е. Ама е сила,
с която всеки мъж се вкопчва за света…
ЧУДОТО
Във вечно преброените секунди,
в утайката на дългите кафета,
ръцете си изроних – в сътворяване на Чудото,
което не пропускаше да ме подмине.
Като вълчица виех в тишината,
до кръв изгризвах нощите си ледени.
А в стиховете ми неравни Самотата
оголваше до корен изтънелите ми нерви.
Едничкото ми постоянство –
да обичам –
се дуелираше с контрастите от чувства.
Може би затуй съм още жива…
А може би това е Чудото…
ОПИТ
Вече знам
как се стъпва на босо през тръните,
как в кръг омагьосан светът те завихря.
Знам цената висока
на безплодните сълзи;
на свободата – да бъдеш щастлив.
Знам, че жаравата,
дето изяжда петите ми
след поредната размината любов,
е божествено по-милостива
от непорочния сън на самотник…
Вече знам
как зачева зората;
как небе от очите се ражда;
как тежи – като камък на пазвата –
страхът – живота да опазиш…
Знам даже
и как се умира!
Не по геройски – така, по човечному –
прилича досущ на отлитане…
Но как се обича –
докато съм жива ще уча…