Родена е на 25.07.1983 година в град Червен бряг. Детството си прекарва в село Борован, откъдето са и родителите й. Занимава се с поезия още от ученическите си години. Семейна е. Има влечение и към приложното изкуство. Стиховете и се споделя в интернет пространството. Живее и работи в гр. Враца.
Асоцииран член е към Конфедерацията на българскиге писатели – Враца.
ххх
Студено е…
Дори и да е август…
Къде изчезна моя топлинка?
Замина си с горещото ми лято,
сега е зима –
тиха и в мъгла…
В огнището си хвърлям сляп надежди
и в спомени се топля,но уви-
отдавна знам ,че туй което грее
закотвено е в твоите очи…
Сега треперя…
даже да е август!
Приседнал до камината мълча,
залостих и вратата,
но не мога-
леда си от душата да стопя…
Ах, само ако можех да обичам!-
Дори и друга!
Даже и за миг!
И тези две очи да ги забравя!
Уви не мога!
Нека да е студ!
ххх
Не ми говорете за мъже –
красиви, богати…прилежни,
безгрешни, любящи и с дъх на пари,
аз търся си някой небрежен…
Аз търся си някой с бурна душа,
със поглед горящ и пронизващ,
разпилян, работяга
Поел пот и тютюнева диря…
Такъв да е – луд, да бъде борба,
да пием по чашка след здрача,
а после дори и пеша да вървим
безгласни ръка във ръката…
Но не със бижута, с любовни игри…
Да ме среща вечер във пътя,
а с малко кокиче и много мечти –
сърцето му в мен да се врича…
Не ми ги хвалете онези мъже…
…безумно красиви,богати…
изтънчени, умни „безгрешни”
Аз търся си моята сродна душа…
ххх
Червени къдрици се реят в постелята…
Искрици блестящи от тъмни очи…
И нежност до болка, летяща из стаята,
…не ми се събужда…
…не тръгвай…
…ще спя.
Ще спя с аромата на сън и с копнежи,
така си до мен…
така ще си лек,
така ще си стон, във който се давя,
че инак те нямам…
че инак съм сляп…
Червени къдрици увиват сърцето ми…
и спомени сладки пробождат ме пак.
Усещам ти устните-
с дъх на утехата,
…не ми се събужда…
…не тръгвай…
…ще спя…
ххх
Отмина ме в сладка въздишка
(за малко,но беше разкош!)
и тръгна си тихо,а сънен
не вярвах,че пак ще съм сам…
Увих се във нощния спомен
останал от топлата гръд,
отново те вдишвах до дъно…
…и пиех дори да си сън…
За тебе бях дал си душата.
Остави ме в своя пожар…
Но зимата будна е.-
Чакам… ,
за лятото само копнях…
Остави ме в свойта въздишка
(в нечутия вик на нощта).
Замина.
Не махна за сбогом,
но спомени пазя за теб…
ххх
Хей, българко гиздава,
румена, светлоока,
къде, мале, си тръгнала
по полета широки?
стой, дъще, при мале си,
нека тука да свети –
тая усмивка алена,
тая нежност в очите!
Тук, чедо, във бащино! –
тука ще си ми тачено.
Се́ди!Давай ни щастие,
че без деца умираме!
Фърли ги тез куфари.
Прашния праг не оставяй.
Що на света да продаваме?-
българска хубост и знание!
Тука е, чедо, Родината! –
с нашите сълзи пропита,
с мъките, с костите –
кървави!
За да ви има във дните!
Вече ѝ няма душицата,
грабена, тъпкана, чупена…
но и е силна кръвчицата-
стой и прости…
Не отлитай!
Колко си хубаво ,Българче!
Колко история носиш!
Колко завети и истини
вечно са скрити в очите ти!
…Стой, чедо… тук е Родината…