ОТИВА СИ
Отива си лятото,
не може да спре –
луната на ръбче да стопли
сърдитото твое небе.
И сенки изтляха,
и роклите пъстри,
и босите мои нозе…
Светулчено светло,
отминали дни –
дърветата още нехаят –
измамното вечно –
до утре.
Отиде си лятото, боже,
отиде – зад хълма стаен,
през минали дни,
далече, далече
от твоите очи.
Носталгично,
иронично –
поглеждам
и тръгвам.
Събирам
парчета от себе си,
чу ли?
и тръгвам,
и чувам –
как жерав изплака,
как стихна света –
трева съм,
зеленото свое забравила.

Трева съм –
сланата дойде.
Трева съм –
ще мине, ще мине…
Сега съм. Ще бъда.
 

ТИЯ ДУМИ

 

Преглътнати.

Забравени.

Неказани.

Запомнени-

тлеят…

Стъквам огнището.

Добавям чувство.

Надежда.

Свят Спомен.

Чакам.

Скоро.

Скоро

на разпаления огън

ще сваря билка.

За Душата.

 

 

РАЗБОЙНИК

 

От гърба на планината изскочи.

Над прашните тополи

ръцете си протегна

и ги среса.

И ги прегърна.

И ги целуна

с дъх горещ.

И ги събуди.

И оживяха –

момичета на

първа среща.

А после се завтече,

крилете си разпери,

реката в ниското помилва,

а тя под ласката му трепна.

Запя.

Разпери дреха,

заблестя-

жена на първа среща.

Не се насити,

нанякъде избяга-

разбойник,

вятър,

мъж…

Не се насити.

 

 

В ТАКАВА НОЩ

 

Когато стане тихо,

ще чуеш

на мравката вървежа.

Как Слънчовата майка

детето си приспива.

Как плаче самотата.

И боговете се прегръщат.

И избледнява летен повей

под сплетената мрежа

на звездите.

В такава нощ

и паяците спят.

В такава нощ,

Любов,

ще дойдеш.

А хората

дали ще чуят

как шепнат

тревите под

твоите нозе.

В такава нощ

и боговете се прегръщат.

 

 

ВЕЩИЦА

 

Със сламка пиеш душата ми.

Дни безлюбовни.

Дяволско време.

Режа косата си.

Стълба плета.

От Нищото

към Мене да тръгнеш.

Дяволско време –

вместо Луната

Слънцето иде.

Ти си.

Познавам.

Жалко, косите отрязах.