СТИХОТВОРЕНИЯ ОТ МАЯ ПАНАЙОТОВА

Лабиринтен полет

Австралийски бриз неземен
гали нежното ми тяло.
От далечен бряг
тъжни песъчинки
върху устните ми парят.
Капки слънчев дъжд
посипват самотната усмивка в мен.
Водопад от чувства.
Каскада поразява мисъл и сърце.
Доверие
и страх.
Като пред старт
на полет в лабиринт.
Усещане за вярност, доброта
приземява погледа
към тихата роса на орхидея.
Невинна, екзотична чистота –
букет от щедрост, търпение,
любов и тишина.

Сълза от дъжд

Сълзата ми с капка от дъжда се сля.
Описа бляскава следа върху лицето ми,
където с пръсти можеш да напишеш
посланието чакано от мен.
Любов ли съм или стихия
в твоя кратък, но забързан ден?
Сърцето ми – вулкан от чувства,
от мисли и от страхове.

При допира ти с лавата не спирай
да черпиш с шепи топлина за мен.
Защо ли слънце да не грее
след дъжд самотен през нощта?
Намерих себе си в безкрая –
в нежни думи капчици любов.

Ранен сън

Слънчев лъч – сълза в окото,
отразена в стих на млад поет.
Стар каскет, пристягащ над челото,
уморени мисли пред ковчег.
Поредна среща на роднини,
жадуващи за миг щастлив.
Празник пред смъртта засуети ни.
Ранен сън заспа,
но събуди ни.
Верен знак да бъде той за нас.
Снежна мъка във сърцата кърви.
Рози.
Студ.
И пустота.
Бащин зов,
усмивка детска,
елегантна злоба на жена.

Слънчогледи

Като войници, подредени в строен хор
със своите зелени униформи,
с бляскавите си лампази
и черни шапки с абаносов цвят
в утрото на равнината,
като караул на своя пост
отправят нежен поздрав
на всеки ранобуден минувач.

И в края на деня с надвиснала умора
оказват чинна почит, като на парад
на черната ни угар – порест океан.
И дойде ли „царица Есен” с нейните деца –
опустели листи върху самотната земя,
тук-там се среща обелиск незнаен
на чакащо за следващ изгрев слънце
с надпис: „Слънчоглед”