ЧАСТЕН СЛУЧАЙ
Отидох в църквата да се помоля,
но ти не беше там и се отчаях.
Потърсих те в сърцето на приятел –
там също се оказа, че не си…
Любовта ми беше невъзможна
и не по Твоя воля беше тя.
Погледнах към небето – там те няма.
Отсъстваш от прегръдката на брат ми.
А нуждата от теб ми е огромна,
и колкото се моля, все по-лошо става.
Потърсих те във мен и те намерих.
Лутането ми към теб приключи.
Донякъде почти съм аз спокоен.
И може би за теб съм частен случай,
във който ти живееш неизменно
и на любов безкористно ме учиш !!!
26 септември 2021 г.
СВЕТЕЩИ СЪЛЗИ
Колко нощи плача
безутешно в мрака.
Колко нощи чакам –
сън не ме лови.
Ти ела, любима,
и ме прегърни,
на пепел ще стана
в твоите ръце.
Сълзите ми светят –
пламъчета в мрака,
твоя път показват
към сърцето ми.
Колко нощи в мрака
спомените капят.
Камък е сърцето,
камък е без теб.
24 септември 2022 г.
М А Р И Я
по действителен случай
Имам нужда от теб
в светлината на деня.
Имам нужда от теб
в тъмнината на нощта.
И в съня.
Бих искал скромно да напиша
по нощното небе
с най-ярките звезди:
„Обичам те, обичам те, Мария!“.
И след това да позвъня
на номера от Vivacom
и да ти кажа –
„Погледни, небето погледни!“.
Няма смисъл без теб
да тичам бос под дъжда.
Нямат смисъл без теб
всеки порив и мечта.
И животът.
14 април 2003 г.
ЗАКЪСНЯЛА ОБИЧ
Не трябва да мисля за тебе,
не бива да те обичам,
но вече съм толкова влюбен –
ще съгреша!
Разделят ни много посоки
и грозните клюки на хората.
Ти си още момиче,
аз – вече баща.
Поболя се сърцето ми –
срещнах те толкова късно.
Ако ти кажа „обичам“,
ще съгреша!
Искам да бъда свободен
от своите брачни окови
и да застана до тебе
пред целия град.
24 септември 2022
ОТ ХОРСКИ ОЧИ
Прости ми, мамо! Много аз те мисля.
По този начин може би смущавам
покоя на душата ти в отвъдното,
но кажи ми как да те забравя?!
Живея всеки ден на версия.
Макар и без пари съм на крака,
а липсата ти вече ме убива
и няма я до мене любовта.
Мечтаният успех аз не постигнах,
но продължавам – пиша от душа.
Но ето вече дъното съм стигнал
и отчаянието ме руши.
Но вероятно ти това го виждаш,
усещам те невидимо до мен.
В селото продължават да завиждат –
какво ли имам повече от тях!
Преди да си отидеш ти ми рече,
че от хорските очи умираш.
В къщи всичко с теб наред ни беше
и затова и всички ни завиждат.
23 септември 2022 г.
Лирика
НА ПЕТЯ ДУБАРОВА
Ти, седемнайсетгодишна и млада,
разбра онова, което не бе
ни полет, ни стряха, ни огнена клада,
а просто едно разнолико небе.
Разбра онова, което побира
у себе си всяко човешко сърце:
и обич, и болка, и гняв от обида,
и лято в момичешки крехки ръце.
А твоята песен и нежна, и дръзка,
с метафори търсеше своя възторг.
С коси от синчец, с ученическа връзка
ти бе и оставаш вълшебен простор.
От теб се научих да бъда сърдечен,
от твоите стихове лумна мечта –
и аз се обричам на сляпата вечност,
в поезия скрила с молив любовта.
Момиче, ти бе съхранила морето
във своите устни, звънтящи от смях.
Обичаше пъстрия цвят на небето
и мидите в звездния, топъл Бургас.
ПЪРВИЧНО ЧУВСТВО
Срамувам се от голотата си,
от някой мисли – също.
Защо не сме самите себе си
във любовта – първична същност,
като Адам и Ева – голите
във Бащината си градина
преди да вкусят от плода
на разума градивен,
преди да могат да дадат
на избора си воля
и с лъжи да заменят
същността на Бога!?!
НЕ СЪМ АДАМ
Интимните им, срамни части
листо смокиново покрива.
С очи за някой тъмни страсти
Змията, Ева е дарила.
Дали съм аз като Адам
на бога благонравен?!?
Отляво моето ребро
на мястото си плава.
РЕВНОСТ
Да те любя или мразя! Не зная!
Ревността от обич се ражда,
но клони към яд и омраза.
Тази ревност – сърцето разяждаща,
е недостиг на сила у мене
и на доверие между двама ни.
Моля те, не ме наранявай!
Не изпитвай крехкити чувства
вдън сърцето загнездени,
нито себе си в изневяра несвикнала
не изпитвай!
Защото
може би ще тихареса
или пък ще свикнеш.
А аз не мога лесно да прощавам,
камо ли пък да забравя.
Не ме наранявай!
ПРЕДАНОСТ
Когато някого някъде,
може би вчера
или в предишен живот
истински съм обичал.
С него
на една маса –
с чисти ръце
и чисто сърце
съм сядал
да деля хляб и надежда –
нека после ме предаде!
Пак ще го обичам –
до края на дните си.
БОЛКАТА НА МАМА
Добър вечер, моя мила мамо,
седнала на двора под асмата.
Скланям аз глава на твойто рамо,
ти ме галиш нежно по косата.
С морен поглед отдалече идвам,
а луната цялата е в злато.
Още непристъпил във дома ни
ти ме каниш вече на софрата.
Заповядай, синко, похапни си –
казваш ми с усмивка, мила майко –
мира нямам сине да те мисля
и от мъка често си поплаквам.
Щом се съмне все към пътя гледам
и копнея аз да те прегърна,
а пък нощем, свидно мое чедо,
в сънищата искам да те зърна.
БЛАГОСЛОВ
Благословете ме, мамо и тате
че като блуден от къщи излизам
с куп в сърцето мечти крилати,
а на гърба си с едничката риза.
Благословете ме. С мъдрост и сила
своето щастие аз да открия
и във живота от болка безсилна
да се превърна в мощна стихия.
Искам и моля бога отгоре
крепко да пази вашето здраве,
като се върна да ви намеря
все така млади и щедро засмяни.
Моля се също в своето странство
в пристан любовен котва да пусна,
а пък мечтите – лудо пиянство –
с радост в душата да ги постигна.
Благословете ме мамо и тате
залъка си на всеки да давам,
но да е пълно в мене сърцето
щом от любов за любов се раздавам.
ПРОСТИ МИ, МАМО
в памет на мама
Животът отлетя като усмивка,
стопи се като утринна звезда.
От спомените не остана нищо,
което да ме топли през нощта.
Прости ми, мамо, че не те послушах,
не ти дарих желата снаха.
Прости ми, че до днес не се научих
да разпазнавам болка от тъга.
Прости ми че не те дарих със внуче
и името ти с туй да продължа –
опитвах се, но тъй и не улучих
дори насън красивата мечта.
Съдбата ми навярно е сгрешила –
сега поглеждам пътя извървян –
с талант за песни тя ме е дарила,
а другото – поръсила с тамян.
Потеглям вече. Ти недей да плачеш.
Отново ще се върна някой ден,
но този път в ръцете с пеленаче
и със голямата любов до мен.
ЗАТОВА, ЧЕ МЕ ОБИЧАШ
Връщам се отново тук
при сърцето ти голямо.
Стискам болката в юмрук
и те моля, мила мамо,
ти подай ми топла длан
върху нея да поплача.
Аз съм вече мъж голям,
но не зная да обичам.
Дълго бродих по света,
мислех че ще я открия –
сляпо вярвах в любовта
ала тя от мен се крие.
Любих толкова жени –
все прекрасни хубавици,
но сърцето ми мълчи –
аз не мога да обичам.
Затова съм тук сега
остарял, но незабравил
майчината ми ръка,
със която ти ме галиш.
Коленичил в твоя скут,
се разтърсвам от сълзите.
Върнах се отново тук
затова, че ме обичаш.
ИСТИНСКО ЛИЦЕ
Пиша стихове и дневник водя,
сънища записвам си дори.
С терапефт – безкрайни диалози,
със прятели – безброй мечти.
Нощем се задъхвам от тревога,
денем от безсмислени шеги.
Да открия себе си не мога
между минало и куп лъжи.
Някъде през времето изгубих
своето най-истинско лице.
Юноша ли бях безумно влюбен,
или просто мъничко дете!?!
И чия вина да опрощавам
щом виновни няма за това.
Може би ще трябва да забравя
и отново тук да се родя.
ВКУСЪТ НА ПЕПЕЛТА
Не идвай късно, нито рано,
ела навреме с огън див
кацни под лявото ми рамо,
за да усетя че съм жив.
Ела с пожар от бурни чувства
и с ореол от светлина.
Почувствай ме със пръсти, с устни,
поискай ме – ти си жена.
Ела красива като изгрев
и бисерна като роса,
която в себе си пречиства
дори най-черната сълза.
И нека двамата да пием
на екс, до дъно от нощта,
тогава само ще открием
вкуса горчив на пепелта
след огъня, която идва
и носи в себе си покой,
но има в себе си молитва
за още пламъци безброй.
НАЙ-ТРУДНОТО
на брат ми
Най-трудно е да можеш да обичаш,
когато всичко твое се руши,
най-тежко е да можеш да прощаваш,
когато и най-близкия греши.
Но да обичаш и да те обичат,
когато всичко тленно отлети,
е щастие като на волно птиче
и истински щастлив ще бъдеш ти.
И да прощаваш, щом ти опрощават
неволни или волни грехове,
тогава всичко лошо се забравя
и сякаш пак животът те зове.
Олеква ми, когато с мен споделяш
горчиви хапки и проблем жесток.
Олеква ти, когато с теб споделям
дори и най-суровия живот.
ДИЛЕМА
Има болка – мине и забравиш,
има болка – цял живот тежи,
пари като истинска жарава
и те пита: „още ли си жив?“.
Спомени в сърцето ти оставя
пепелта изстива върху тях.
Твърди камъни в душата свива
и разпалва порива за грях.
Има обич, дето ражда прошка,
има и омраза в пепелта.
Да простим ли и да се забрави
или да се мразим все така?!?
Има и възмездие за всичко –
трудно е да бъда справедлив.
Щом угасне къщното огнище
никой не е истински щастлив.
НЕПРИМИРИМО
Непримиримо в мене ще си борят
омразата и любовта към теб.
Какво ли друго бих могъл да сторя –
от обич и за сбогом те проклех.
И слънцето във твоята усмивка,
и споменът за твоите очи
за някой може да не струват нищо,
ала на мен до гроб ще ми горчи.
Неволно може и насън да стена,
наяве полумъртъв ще съм аз –
за прошка и да паднеш на колене
ще те отмина гордо в този час.
Непримирими пак ще ми останат
омразата и любовта към теб.
На този свят да ти простя е рано,
на онзи – може и да съм проклет.
ИКОНА
Прекрасна си като една икона,
рисувана във миг на вдъхновение.
Благодаря на бога, че те има,
обичам те без никакво съмнение.
Прекрасна си като щастлива пролет,
целунала листата на дърветата.
Докосвам те и моя чуден полет
наподобява този на кометите.
Сърцето ми изгарящ метеор е
и от любов по тебе свети, свети.
Прекрасна е и тази атмосфера,
защото ти си моята планета.
С любов за тебе слънцето ще грее,
ще светят и с любов за теб звездите.
Догаря моя полет метеорен,
но съм щастлив, защото те обичам.
КРЪГОВРАТ
ДЕНЯТ умря, а залезът остана
с последните лъчи зад хоризонта
да каже сбогом като жива рана
с една сълза от непотребна болка.
НОЩТА дойде и топлината малка,
в гърдите на луната притаена,
е неусетно като спомен жалка
щом ти не си отново тук, до мене.
Дано в СЪНЯ, откраднал те измамно,
поне да се напия до забрава
с усмивката, отронена прощално,
когато те упрекнах в изневяра.
А УТРОТО, родило пак зората,
е толкова далечно и ненужно.
Какво от туй, че се върти земята,
щом с тебе, мила, вече сме си чужди!
НА ТРИЙСЕТ
Току виж се изнизало времето –
ето, вече съм станал на трийсет,
а съм яхнал стремително спомена,
сякаш някой ме чака за среща.
И препускам с крилете на вятъра –
търся нещо неземно и крепко,
но оставам само със вярата,
че мечтите са спирка последна.
А надеждата, бавно умираща
я събуждам с изкуствено дишане.
Кой глупак любовта е измислил,
щом сме тленни и всички умираме!
ЖАЖДА ЗА ОБИЧ
Прилупва сърцето и срокове гони,
а чувствата свършват лимита си.
Мрак ме погалва през ледени клони,
с които премитам мечтите си.
През клоните редки прокрадват се спомени
и режещо в мен се забиват.
Стичам се в кървави капки, отронени
от бездънността на всемира.
А слънцето спи във хралупа от корени,
познала и болка, и орис.
Звездите в далечните, сини простори
потръпват от жажда за обич.
ОТДАВНА
Отдавна тука никой не е идвал
във тази къща толкова сама.
Стопанинът лениво е притихнал,
забравил тръпката да е с жена.
Стъклата са прашасали отдавна
и слънчев лъч не спира върху тях.
Приличат ми на обгоряла рана,
разядена от стар и сладък грях.
Прогнилите зазеси се люлеят,
а вятърът целува листопад.
Скамейката пред къщата немее
в очакване да види звездопад.
Отдавна тука никой не е идвал,
в камината повява черен хлад.
Стопанинът отдавна е отвикнал
с жена да раздели филия хляб.
НАПРЕД
Все напред върви, не се обръщай,
не сравнявай пътя си с на друг.
В сънищата нека те прегръща
детството с домашния уют.
Все напред върви и все нагоре –
там те чакат нови светове.
Не унивай! Сините простори
те зоват с вълшебни гласове.
Все напред крачи и не забравяй
старите приятели добри.
Даже някой да са те предали
във молитвите ги спомени.
От мечтите си не се отказвай,
затова дерзай, върви напред!
Забрави предишните омрази
и ще срещаш любовта навред.
А когато мъчно и студено,
в самота душата ти скърби,
от сълзите й стори вселена –
ще те сгреят нейните звезди.
ПЪЛНОЦЕНЕН ЧОВЕК
Искам да бъда свободен
от всякаква мисъл за теб.
Не искам да бъда отново
непълноценен човек.
Проиграното време вземи
и си тръгни без въпроси.
Не искам да слушам лъжи
плоски и безнадеждно боси.
Компромис не мога да правя
и прошка отново да дам –
ти си оставаш такава –
без усет за грях и зе срам.
Проиграния шанс прегърни
и си върви без въпроси.
Не ми се слушат лъжи.
Да не казвам за мене какво си.
Искам да бъда свободен
от всякакво чувство към теб.
Искам да бъда отново
непренебрегнат човек.
ХАЙДЕ ДА СЕ ОБИЧАМЕ
Докато падат звездите
и люляк сладко ухае,
хайде да се обичаме
с притаено дихание.
Докато пеят щурците
и луна сребърно грее,
хайде да се обичаме
и с мига да се слеем.
Не ми казвай, че знаеш,
не говори за раздяла.
Нека да се обичаме –
денят още го няма.
Докато свети росата
и ветрец облаци гони,
хайде да се обичаме
дори само за спомен.
СЛАДКИ СЪНИЩА
Пореден анализ, последен анализ
на моите чувства.
За тебе си мисля и страшно ми липсваш.
Защо си отиде, защо ме напусна?
С лъжата безвкусна
ограби сърцето от твоята същност.
Ще посрещам всеки изгрев като рана
без онези топли мигове до теб.
В сънища, мечти или реалност
щом те няма аз съм слаб човек.
Излишни въпроси, ненужни въпроси –
нещата са ясни:
към другия тръгна с усмивка безгласна.
С какво ли те трогна, какво ли ти даде,
нима е прекрасен,
че толкова лесно от мен се отказа!
Ще си спомням все така невъзвратимо
за онези сладки сънища до теб.
Мигове отлитат непростимо.
Щом те няма, аз съм слаб човек.
НЕ ОТЛИТАЙТЕ
на приятелите ми – моето богатство
Не отлитайте вкупом, приятели,
като ято забързани птици.
Тъй отнасяте с вас и душата ми,
натежала от вакуумни мисли.
Не отлитайте, скъпи приятели,
поболява се празно сърцето ми.
Уж не сте от онези, пернатите,
а сезонно пътувате с вятъра.
И политате с порив у себе си,
светъл порив за нови простори,
а крилата ви парят душата ми,
ненаситена с вашата обич.
Не отлитайте всички, приятели,
нека някой от вас да остане.
Ще деля с него хляба и спомена,
и надежда за идваща пролет.
ФЕТИШ
любовта се измерва с малки неща
Остави ми нещо на раздяла,
някоя прекрасна малка вещ,
над която нощем да догарям
като вече разтопена свещ.
Остави ми нещичко от тебе –
мъничко шишенце от парфюм,
четката за мигли или гребен,
разкрасил косите ти с триумф.
Остави ми нещо, на което
ти отдавна вече не държиш.
Ще го нося близо до сърцето –
то ще помни твоите очи.
Подари ми нещичко, за бога,
не си тръгвай просто ей така –
ще се поболея от тревога,
цял ще се превърна на тъга.
Но ако от себе си оставиш
нещо, съхранило твоя чар,
ще съм ти безкрайно благодарен
и ще бъда по-богат от цар.
СМЪРТТА
Две шепи пръст и купчина цветя.
Зад облаците Слънчо се усмихва.
Лица във черно – траур и тъга.
Крило на птица в храстите се чува.
От близките ми – майка, брат, снаха
и малко от приятелите. Верни!
Прокашляне. Сълзи. И тишина.
Свещенникът с прощалните слова:
„Добър човек и примирен баща!“
Капакът тежко хлопва след това.
И … край на всичко.
Туй ли е смъртта,
с която всеки ще плати накрая
за няколко несбъднати мечти?!?
Навярно има бог отвъд света,
където ни очаква с тиха песен,
разказваща за райски чудеса
с мелодия на позлатена есен.
КОГА ЩЕ ДОЙДЕШ ТИ
Кога ще дойдеш ти, кажи кога?
Уморих се вече да те чакам.
Протягам пак изстинала ръка,
а времето изтича като пясък.
И от мечти по теб се изморих,
не ми остана сила да заплача,
затуй заплака тихо този стих,
а аз стоя на прага и те чакам.
Стоя притихнал с каменно лице,
забравил съм дори да се усмихвам.
Застинало е моето сърце,
защото продължавам да те искам.
Но ти си само приказна мечта,
създадена от сънища и мисли.
Действителна е в мене любовта,
с която не преставам да те искам.
ТРЪГНИ СИ
Преди любовта ни да свърши – тръгни си!
Тръгни си когато най-много те искам,
тръгни си когато нощта се прекърши
и утрото слънчеви багри разплиска.
Тръгни си когато е още богато
със сладки въздишки и песен сърцето,
тръгни си преди да е свършило лятото,
преди да изстинат без ласка ръцете.
Тръгни си когато най-силно обичам
да гледам с възторг във очите ти златни.
Тръгни си когато най-жарко те любя
със полъха нежен на всичко прекрасно.
Преди любовта ни внезапно да свърши,
тръгни си внезапно със спомен за мене.
Щастлив ще живея с красивата мисъл,
че нейде на тази планета те има.