СТИХОТВОРЕНИЯ ОТ ПЕТЯ ПАШЕВА

Ваканция при баба

 

Когато лятото забърза с боси стъпки

безшумно към отсрещния баир,

а есента зашие златни кръпки

по тучния зелен и мек чаир,

 

от бабината къща тръгват шумно

доскорошния смях и детските игри,

а баба гледа след колата тъжно

и тайно бърше няколко сълзи.

 

Полюшва вятъра завързаната люлка

на старата разклонена липа,

засилва се и бабината болка,

останала отново пак сама.

 

Ще чака баба следващото лято,

на пръсти дните нервно ще брои,

ще дойдат внуците на мястото познато

и пак ще се завърнат веселите дни.

 

 

Нощна морска идилия

 

Нощта запали звездните фенери,

засвети и луната между тях.

Заспаха къщите, във мрак стаени,

поръсени със златен звезден прах.

 

Невидима ръка с елмаз рисува

небесната пътека до града

Созопол своя мокър път сънува,

така прекрасен даже през нощта.

 

Отекват в ритъм някъде копита

на впрегнати коне във стар файтон

Във въздуха се носи глас молитвен,

доплувал там, до стария понтон.

 

Тревожен бурен гларус му приглася,

без птичата любов, останал сам,

вълните крясъка понасят

под водния простор безкраен, ням.

 

 

 

 

Дървото и кълвачите

/басня в рими/

 

Кълвачът казал на дървото:

– Пусни ме да проникна в теб!

Дървото пък му отговори:

– Внимавай, да не чукнеш чеп!

 

Кълвачът взел да чука силно,

ехтяла цялата гора,

дървото се подсмихвало ехидно –

познавало си твърдата кора.

 

Не щеш ли, чеп голям и здрав

желанието изпарил голямо;

и колкото да блъскал с клюн,

останал си с мерака само.

 

Дошъл кълвач от другата гора,

дървото трепнало със клони,

незнайно как пробол чепатата кора,

останали и двамата доволни.

 

Петя Пашева

 

 

 

 

Пред старата икона

Икона стара виси на стената,
така я помня от време оно,
от нея ме гледа с благ поглед жената,
родила Исус сред кал и сено.

Пред нея често заставаше баба,
сключила длани в молитва една,
в сумрака изглеждаше малка и слаба,
а в стаята влизаше лъч светлина.

Страхувах се малко, после се питах,
какви ли молитви отправяше тя,
сега след години вече разбирам
тя молела здраве за своите деца.

Заставам и аз пред тази икона,
пред Дева Мария със вяра една,
запалвам свещичка и тихо се моля
и аз като баба за своите деца.

В Божия храм

Денят се ражда от изгрев червен
и слънце изплува зад планината,
дърветата крият храма свещен
от лошия поглед на сатаната.

Пристъпвам по каменен сив калдъръм
със горестно чувство на грешница стара
отеква в сърцето ми медния звън
за тиха смиреност и божия вяра.

Посреща ме храмът с дъх на тамян,
със малки горящи свещици
и целият той е с вяра облян
към непорочните божии светици.

Притварям очи и се моля на Бога
за здраве, любов и безоблачни дни,
молитва отправя все още да мога
да виждам света със ясни очи.

Отново у дома

Вървя по улици прашни и тесни,
завръщам се с болка във родния град,
където ме чака без глъч и без песни
къщата стара с изгнилия праг.

В сърцето си нося стаени отдавна
любов и надежда, и малко тъга.
След толкова години на скръб и раздяла
усещам във себе си скрита вина.

Пак българско слънце ме буди в зарана,
пак български вятър препуска в нощта.
И двор и градина потъват в забрава,
по бузата бавно се стича сълза.
ТЪЖНИЯТ СНЕЖЕН ЧОВЕК

На двора във мрака и тъжен, и сам,
сред преспите, сгушен и тъжен, и ням,
човек от три снежни топки направен
и после за миг от всички забравен.

Очите му – въглени мъртви и черни,
със шапка и шалче в разцветки модерни.
Забравили бяха да сложат ръце,
а как ще се влюби, щом няма сърце?

На другата сутрин едно от децата,
минавайки близо, спря със шейната –
постави на Снежко две снежни ръце
и малко, искрящо, червено сърце.

Почувствал живот във студената плът,
замисли да тръгне скоро на път,
чуваше ясно примамния зов
за искрена, нежна гореща любов.

От толкова чувства снегът се стопи,
превърна се в локва, в която тупти
искрящото, малко червено сърце
на Снежко, останал без ръце и лице.

СЪНЯТ В ЧЕШМАТА

Самотна, смълчана в храсти и треви
сред бурени гъсти, обвита в бодли,
чешмата селска от момци градена,
сянка на девйка в нея вградена.

Опазила тайни на млади и стари,
свидетел на сватби, свирни на кавали.
Момците крадяли невести и китки,
тайничко скрити във тежките плитки.

Със чучури медни блестяла чешмата,
обливала каменно тяло водата.
Не идвали вече момци и невести,
пресъхнали чучури, заглъхнали песни.

Покрили листата наесен чешмата,
полегнала кротко на нея мъглата.
Сънувала сън, че мъхът и го няма
– видяла се в бяла моминска премяна.

 

ДА МИСЛИМ ЗА ЖИВОТА И ЦВЕТЯТА!

Мечтите си отиват час след час,
приятелите скъпи си отиват,
остават вещите, напомнящи за нас
и сълзите, които не изтриват

горчилката от трудните ни дни,
обидата от мнимия приятел,
следи от грижи в белите коси,
от старостта като жесток ваятел.

Надежди тайни крием всеки ден
пак утрешното слънце да посрещнем,
а всеки час е час благословен
във този свят до болка грешен.

Отпускаме изтръпнали ръце
понякога в ръцете на децата.
Не се предавай, мъничко сърце,
мисли си за живота и цветята.