Високата трева е винаги красива
вечен разказ мълви и не говори
Но кой разбира с всевечните вълни
в прекрасни гласове възвишени предели
невидим бродещ конник под сребърна луна
изпълнил цялата епоха своите земи
И никой там не ще ни надживее
между небето и пристигналото утро
в утринни и облачни поля безкрайни и щастливи
когато станем с най-високия живот
духове митарстващи в съня на всички други живи
Вечна е високата трева
Прозрачен въздух стълбищна река от слънце
с меката зелена пелена звуците победни и гранични
сива и далечна дъждовната завеса на света
Пред дверите високи бели брегове в зелени слънчеви
безкрайни светещи полета…
/Из цикъл симфонични поеми „Нови новозаветни записки. Дневник от другия ден”, Първа книга, Изд. „Лени Ан”, Русе, 2014/.
„В моя край е моето начало…
Светлината пада…
в света на постоянната самотност…”
Т. Елиът
Моя болна есен песен ти ще донесеш смъртта
Април е месец най-жесток подхранва месеците с нов живот и смърт след идващия тръгващия сняг сънувал този всеки смисъл в последния си ден
Време за здрачаване дебнещ мрак между светлика и звездите
В сноп от светлина малките деца в листака
нелепо е изгубеното вечно време простряло се преди и след това
През поле открито пада светлина
И сякаш съставената странност загадъчните срещи между странници – пътят видима следа в света на постоянната самотност
зрящата съдба вдадена посока неясна и безкрайна и широка
в открита плодна равнина
Разпръснатият ден живот и никому не сторих зло добро
Застила светлината невидимите стъпки идваща зора
горящо шепнещо мълчание върху морето смисъла и утринния повей
Зове вълната вятърът зове делфина просторните води на гларуса
В моя край е моето начало Други сетни брегове
През мрачен студ и празно отчаяние в друга интензивност
Ние тук и там сега натам и някъде завинаги
…………………………………………………………….
Да повярваш в студа
всеземният студ
Стените затварят
земи и поля
И само скитници тъжно забравили
звездния разговор
………………………………………………………………
Из „Нови новозаветни записки. Робството на мъртвите”, Втора книга, Изд. „Лени Ан”, Русе, 2014.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
На К. Павлов
ПОСВЕЩЕНИЕ
…
Пътят вече толкоз ясен
Още будна кръчма в нощта отворила прегръдка
измечтала всички свои ангели самотници –
И мислиш че това звезди са в утробата на кита
Започналото гордо вечно пагубно мълчание
/събуждане и скитане/
………………………………………………………………..
Из „Нови новозаветни записки. Древен старец”, Трета книга, „Изд. „Лени Ан”, Русе, 2014.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
На Ек. Йосифова
„Малко ще остане Ришарде наистина съвсем малко
от поезията на този безумен век
с положителност Рилке Елиът
и неколцина още шамани владеещи тайната
на заклинанието…
а речта е подобна на пясъка…
твърде лесно повярвахме че красотата не спасява
а води лекомислените от сън в сън на смърт…
какви сили трябват та напук на съдбата
присъдите на историята човешката подлост
в леса на предателството да шептиш – тиха нощ…
затова ти изпращам
посреднощ поклона на моята сянка”
Зб. Херберт, До Ришард Криницки – писмо
/Посвещение Разговор/
В леса на толкова вилнеещи предателства само шепотът от спомена за тиха нощ
и красота ще ни остане Приютени сме в речта напомняща за пясъка
обсадени от страдания предателства с отворените бездни на душата
от сън във сън изгубени за времената в пределите на отчаянието
Еднички острови на думите и светлите неща без смърти там сред вечните поля
Неуморни стъпки посвещаваме приживе на небесата по всичките обходени места
а противниците са обидно малки унизени сме дори в това
Нека не принизяваме свещените творения до несвестните брътвежи
на бедния живот роден без божества
Не можем да бъдем излишни в празното нищо което неспирно не свършва
Разхождаме малки красиви тела разгръщаме тайни
Има толкова много души както при нощния извор звездите
с техните вечни дела основания да бъдат и ги има
Чистата поезия е забравена вода изчистен живот от наслоения на мъртви
И сякаш нечии крила на птици преминават
без да видим техния неземен сън
с неръкотворна красота пречистен и направен
Разхождаме подобно облаци над нас пазители събрани
онези редове от провидението дадени –
Къде сте приятели мечтани и несбъднати
от световете стародавни неразгадани и далечни
Които бяхте си отидохте другите не са родени
с дългото очакване несвестни уморени –
Малко останаха хората за обичане
Изтече в някакво неясно нищо времето което ни обича
И все това съпътстващо всевиждане броене на толкова невидими съдби неща
които съпровождат времето
Разстелени по улици и дни с онези древни измерения
(и всички едновременно) –
Бродници в безкрайния покой на светлина и сенки с вечния произход в себе си ловци
с майката на всички нощи прегърнала космичния безброй
„На кого принадлежи земята, питаш ти
отчаян. Тя е всъщност плячка днес
на хората с квадратните глави, ченгета.
Нощем тя отново става нашето отечество.
На кого принадлежат листите на клена,
енергиите на махалото което ги люлее?
О, колко много заблуждения когато
владетелят невидим ръководи зримата реалност;
Толкова посредници, с лисичи погледи,
с усмивки хитри и издайническа смърт.”
А. Загаевски
……………………………………………………………………….
Збигнев Херберт – Силата на вкуса
На госпожа професор Изидора Домбска
„Съвсем не се искаше прекалено силен характер
за нашия отказ несъгласие и упорство,
имахме частица от необходимата храброст,
но всъщност всичко това бе само въпрос на вкус…
Тяхната риторика наистина бе прекалено окаяна…
вериги от тавтология няколко понятия като бухалки,
диалектика на палачи…
не трябва да се пренебрегва науката за прекрасното…
Съвсем не се искаше прекалено силен характер,
имахме частица от необходимата храброст,
но всъщност всичко това бе само въпрос на вкус…
който те задължава да си излезеш да направиш гримаса,
да не спестиш подигравката,
дори ако затова трябваше да падне,
безценния капител на тялото –
главата.”
/Действителност/
…Ти страда и на двадесет страда и на тридесет години
С вярата в препускащите степи отражения незрими меандрите на времето
отдаден построи онези храмове в които ти служител стъпваш
повикал вечното небе далеч от пустотата (в) помислена изящна своя вечност
Пристъпил с вечерния час подобно светещ и последен залез –
сред хиляди невежи и несретни подобия на думи знаци
следвани от невъзмутимите мерзавци
демони в човешки дрехи търгуващи с изтичащ пясък
ваяния на нищото до унизено съвършенство в мрак и неизвестност
(Безплодното единствено безумия живее и твори
Кой и себе си и другите разблудни и несвестни ще познае) –
Стрелките на часовника обратно отброяват
светът назад безумно разлюлян несвястно гаснещо съзнание
до краищата с вечерния здрач бълнуващ себе си повтаря
една мечта завинаги запалена вечна нескончаема тревожност
без памет за какво е от кога е –
Само там в контурите на древната изящност която себе си повтаря
не литнала не кацнала приета без лице душа на вечен гълъб спомен за изящното
и ти навеки ще повтаряш дори когато всичко си разсипал и забравил
в ръфащата бедност на тялото с невиждащото нищо
в което ние с времето дойдохме и забравихме да си отидем
непростили никому и нищо
Тайните нареждат целият живот най-истинен изправен
Идват древните сказания свидетелства през дебнещи събития и знаци
Куполи на времето невидими неземна светлина лик извисила
Прегърнат с вечните неща тръгваш ти облечен и осмислен
…
……………………………………………………………………
…(Все тъй ще идват зими и лета
навярно и не са и всички едновременно
без никакво значение за светлите незрими колела
на цялото будуващо диханно вечно…
…(Душата е единствена земя
и с нея всички земни вечни достояния…
Из „Нови новозаветни записки. Любови морета…”, Четвърта книга, Изд. „Лени Ан”, Русе, 2014.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––
„… И накъдето с песен се отправят пясъци, натам отиват Принцовете на изгнанието…
И войните на вятъра ни казаха, че всичко безполезно е на този свят.
А вечерта се спускаше над пясъците на изгнанието…
…И винаги все този стон, все тази красота…
Това огромно глухо нещо над света – опиянение, което се засилва.
…И винаги все този стон, все туй величие…
от същата въздишка произнесено, от същата въздишаща вълна…
Един-единствен дълъг стих, без цезура, завинаги неразбираем…
…и този дъх, по всички брегове прераствал във стенание
…разкрил сред пясъците тайните на всяка вярност. (Кой още знае моята родина?)…
И време е, Поете, да разкриеш свойто име, род и потекло…”
Лонг Бийч Айланд (Ню Джърси),
1941
Сен-Джон Перс
„Изгнание”
…………………………………………………………….
Збигнев Херберт – Силата на вкуса
На госпожа професор Изидора Домбска
„Съвсем не се искаше прекалено силен характер
за нашия отказ несъгласие и упорство,
имахме частица от необходимата храброст,
но всъщност всичко това бе само въпрос на вкус…
Тяхната риторика наистина бе прекалено окаяна…
вериги от тавтология няколко понятия като бухалки,
диалектика на палачи…
не трябва да се пренебрегва науката за прекрасното…
Съвсем не се искаше прекалено силен характер,
имахме частица от необходимата храброст,
но всъщност всичко това бе само въпрос на вкус…
който те задължава да си излезеш да направиш гримаса,
да не спестиш подигравката,
дори ако затова трябваше да падне,
безценния капител на тялото –
главата.”
/ХІ. Импресия Из една страна
Действителност/
…От мисли в мисли бледи отражения едни във други себе си пресичаме и следваме
още помним минали сражения идващите битки жестоки и неясни
в здрач от смърти неизследвани броди звярът до сянката на всички нощи –
И молим се разговаряме поставени до братя и редици други
жреци на храмове и планини повити с вечност
/едничкото което вършим и небето отговаря/
Не думите докосваме редим в тела обличаме накацали родени птици души на тяхната най-вярна принадлежност –
Добре е и навярно тихо щастлива покрива ни съдба най-наша
приели с благодарност длъжността и ролята на пътници изследователи залутани
невъзможни и съзирани в огледала неизброими чисти и без прах в очите –
За себе си е всичко когато е красиво и само там в идеята на чистото присъствие
най-много повече от всяко друго останало сред нас неживо
Странно е това което посява в нас и ни разкрива невидимият поглед неспирното
голямо вричане от преди да знаем помним виждаме
след най докоснати от спомена сме идвали –
Едни и същи са светът местата времената и надеждите различни са с годините
съзираме висящите платани тогава ни говорят и ние ги разбираме
……………………………………………………
/В тихи пещерни реки/
…
Неспирно безкрайно вечност тлен и звезди от безброя прехожда
свят във свят нещо в нещото памет без памет
сърце зарад всичко това помним живеем отиваме –
В обикновена земя наслоеният мрак ще преминем
тежък облечен с дългите спомени в заснежени поля
в разпътни пламтящи години тунели съшити
пещерен хлад на времето без времена което не знаем какво е
И вкопана в земята душа промълвила с небесните знаци
материя сън през бранни простори
където много малко от всичко това ни позна
и ние него в спомена… –
С лекия миг сърцето му вечно неспирно
броим летим вървим в най-тази друга безкрайност
наша родна земя … –
Из „Нови новозаветни записки. Ориентири”, Пета книга, Изд. „Лени Ан”, Русе, 2014.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––
…И ще стоим незримо ще изричаме
години думи знаци и съдби… –
…от стая в стая сън във сън
облечените в преходи естествени и вечни синкави души…
…………………………………………………………
„Аз никога не съм пазил стада,
Но все едно, че съм ги пазил.
Душата ми е като пастир,
Познава слънцето и вятъра
И ходи за ръка с годишни времена,
Като ги следва и гледа.
Целият покой на безлюдната Природа
Идва и до мене сяда.
Но аз ставам тъжен като заник
За нашето въображение,
Когато стине в дъното на равнината
И се усеща, че нощта е влязла,
Сякаш пеперуда през прозорец…
…Мисленето е като ходене под дъжд…
Нямам щения, желания,
Да съм поет не ми е щение,
А моят начин да съм насаме…”
Ф. Песоа, „Пазачът на стада І”
Да виждаш и познаваш толкова места неща
и гледай как снегът изпълва с бели мигове живота
леките известни техни твои гласове слънца –
Всичко е поезия нестихваща в любовните завеси
с онези тихи шепоти ромона нашепващ
дъждът подобно тъкани на времето
дълъг летен ден загадъчен следобедния унес –
…………………………………………………
Над ширнато голямото море
шептящи морски пръски
унесните леки дъждове
малка църквица е твоят дом
на толкова високите скали и брегове
почти видения под облачни луни
незнайните незрими далнини
щастие което те прегръща
до стоплящи издигнати души
видение което винаги се връща
незнайно как когато и защо все се връща
проговаря и докосва твоите ръце
сънуващи и чисти
в унес светъл и лъчист
най-твой невидим хоризонт –
„Без място е мястото ми, безследна – следата ми…”
М. Руми /1207–1273 /
Из „Последни други брегове”, Изд. „Лени Ан”, Русе, 2015.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––