Стихотворения от Радостина Мирчева
***
Свърши се!
И тая отмина.
Прахосахме сенките.
Озверели,
дяволите.съдраха последните ризи.
Облякоха децата на ангел.
Научени как да поспъпват,
накиснаха в сол изгорялата болка.
Ангелът
открил тайната.
Превърна я в солена ябълка.
С нея нахрани амурите.
Напи орисниците с недрата и земни.
Семената стигнаха дъното.
Бликнаха златните ручеи,
вплели в плитки заветни молитви.
От път върнаха очите ни скнитници,
превъплътили земното в девство.
Благослови ги с ангелски устни:
- Да им бъде! – прошепна. –
Да бъде
по мярка чернилката.
Изгрева да обича клепачите.
Вятърът- завивка с призрачна дреха –
да ги покрива, макар разделени.
Погледни:
Лунатични,нозете ни слизат,
докоснати от святовъртежа..
***
Бабо,дай ми огънче!
Да стопля студа
В безлюбовните мигове.
Когато,намразена,
Филизите покълват нагоре.
Завистта забива карфици.
Тогава,
дланите стопяват дъжда на очите.
Бабо, моля те за огънче.
Запалват се зеницити
На ослепените спомени.
Виждам те насред двора
кълняща петела,
Подяждащ кокошките
Ругаеш го справедливо.
Изгряват, златисти, зърната .
/все още храниш пиленца/.
Помня дъха ти,
разстопяващ с приказки
всичко живо наоколо.
Прости…
Пораснах във времето.
Бабо, запази за мен огънче!
Просветлява останалото.
Безпощадното преполовено е!
Лумва кладата на дългото
чакане.
Там,пред портала.
***
Времето плаче с очи на дете.
Жадно е!
Господи, ще пресъхнат ли някога сълзите?
Виж!
Земята пустее и хълца.
Изворите – препълнени.
Ание
Висим,обесени от безсилие,
Заплюли своето целомъдрие.
Оголели от истини,
месим хляб
да нахраним живите ни души,
предъвквайки коравия залък,
изливаме обещания.
Не чуваш ли дните ни коьорави?
Продължаваме,ослепели, нататък…
Нататък към страшната жажда.,
Която гори сетивата.
Къде да бъдем, Господи?
Съхрани ни!
***
Преживявам те в мисли.
Събличам се в очите ти.
Дума по дума.
Бавно.
Знаеш ли,
ръцете понякога дишат
от неизказани изречения.
Оголяла до кости от разкази,
теб сътворявам в невидяното.
Не се страхувай!
Раждам сърцето ти.
Обличам те с докосване.