Стихотворения от Росен Русев
Пада белият сняг
и покрива мечти като сън.
Печалите мои и мъжки сълзи
с бяла покривка завива.
Чисто и тихо, мълком обви,
болката,
несподелена
със никой.
И любов ли вали?
Само сняг е уви…
И вали…
Сякаш е зима…
***
Позволи
Не питай дали те обичам.
Забрави тази думичка.
Тъжна е, не е за обичане,
просто е толкова мъчна…
Нямам думи,
само две сълзи капнали,
мъчни и тъжни,
като двама
по обич залитнали,
без да могат
дори да я имат.
Позволи…
Моля те!
Нека превърна
мъката в цвете.
Позволи да избърша
от очите ти
капките мъка.
Неа бялото цвете
да цъфне
като жасмин
във душата ти…
Позволи…
Ще го сбъдна…
***
Думи
Думи,
наполовина изречени,
думи, стаени в сърце,
трудни и мъчни,
но вечни, винаги две.
Като сърце във сърце…
Думи, когато две ръце
едни за други да плачат,
когато мълвят
-обич, вземи ме.
Остани у мене завинаги
и съня ми дори не напускай.
Прегърни ме с цялата обич
и никога не ме пускай,
ако понеча да тръгна…
Не боли от топлината на двама,
а от самотата студена.
От обич боли,
щом е несподелена…
***
Спомен
Любов.
Да се събудиш до съня си.
Н. Владимиров
Първа среща…
оставила нежно докосване
на устни само за миг,
когато набързо
си взехме довиждане…
Все още усещам ласката
като полъх на устните,
едва докоснали тези на другия.
И в тишината последвала
поисках да събера
душата си с твоята.
Обикнах те
още първият миг
ми влезе в душата.
Не разбрах как и защо,
но се случи
и какво по-натататък?
Ти си като синя луна,
пълна и силна,
сияеща!
Влизаш, не питаш,
просто така
настани се в душата ми…
Разрушаваш,
създаваш,
градиш…
Отлиташ…
Но тук си остана…
Завинаги.
***
Сълза
Капна сълза
непоискана,
тъжна и мъчна.
Болка
тръгна
от душа изболяла.
Диря от грим се изтече
по бузата,
тъжните мисли от нея
попиха в душата ми…
Капна сълза
измъчена,
искрена,
като живота ни…
***
Писал, недописал живота си отива.
След някоя година остава само прах.
От благодарност някой от твоите роднини,
надпис ще постави: живял един глупак.
Ще си спокоен – надпис има.
Не си забравен от някого все пак.
А може по задушница
да дойдат и поискат тревата да плевят.
Дай Боже и с водица отгоре да поръсят,
ако пък винце е – ще бъде супер брат.
Че, недай си боже отново да възкръснеш,
защото беше си магаре и инат.
После край софрата,
(за да те прости и Господ) –
за тебе се сберат.
Дано пък някой каже – две думи прости:
– Отиде си глупака, а можеше и още поживя.
ян. 97г.
***
И е мъчно
и е тежко,
и е трудно,
и не е леко
да те обичам.
Да те очаквам,
да не те питам
кога ще дойдеш?
Да се радвам
на всяка дума.
На всяка усмивка
да се усмихвам.
Да мога да милвам
лицето с нежност.
На малкото обич
да се надявам.
Да те прегърна,
да е чудесно.
На нежни устни
целувка да сложа.
С пръсти да милвам
лицето нежно.
С устни да кажа
как се тревожа!
И нека обич да ме прегърне,
късчето нежност
да ми е пътя.
Да е чудесно,
за да се върневсеки ден с обич и нежност. фев 97г.
***
Поетите са нещо непонятно.
Трудно е в душата им да бръкнеш
и колкото да прозвучи невероятно,
не знаеш как от нищото поет да пръкнеш.
Тестото трудно се омесва,
не можеш с груби длани да го мачкаш.
И като кисел хляб не втасва,
дори до скъсване да бачкаш.
А майката е да запретнеш
ръкавите над лактите догоре.
Полекичка тесто да спретнеш,
във фурната човешка да го сложиш.
Усещайки, че чакаш нещо
от нищото голямо да изскочи.
Да се навърташ край живота – печка,
защото иначе ще се изложиш.
И ето, виж,поет изпечен
надява вой да го извадиш.
О, вече мисли, че е печен,
не можеш нищичко да кажеш.
19 02 97г.
***
За трети път правя дом,
макар и различен.
Във всеки е имало дни на любов,
във всеки дом съм обичал
Дивани, дюшеци и други неща
купувал съм с радост голяма.
С любов трупал съм, но за сега
полза никаква няма.
Дали да посегна отново
четвъртия дом да направя.
Но новата обич готова,
дали ще потръгне не зная.
02 09 2017г.
***
Ти въртиш ме на шиш,
аз пека се бавно.
И поливаш със зехтин.
Ей, че стана славно.
Че от него ставам сочен
също мръвка прясна.
От всичко туй не ми е ясно,
На шиша за какво ме прасна.
02 09 2017г.
***
Вий вървете. Аз ще дойда –
-рекла костенурката.
И тръгнала полека
по горската пътека.
Вървели два дни, тридни,
па спрели да починат.
Петия пристигат
и спрели да почакат.
Най-после запъхтяна
и цяла в пот обляна,
на седмия пристигна
самата тя, горкана.
02 09 2017г.
***
Rosen Rusev х
В отговор на твоя „Сън“
Кога успя, кога успя да го напишеш,
Та ти изля и моята душа.
Която в изнемога крета
и стъпва първа в есента.
И как сънят в неделя срещу понеделник
не може и не иска да теши.
Дори с перо в съня да те погаля все не мога,
остават само моите протегнати ръце.
Отново идва понеделник,
тетрадката си бързам да отворя
и в страницата нова да напиша.
Как тихо е в съня и как ръцете ми
протегнати към теб са.
Двете ми протегнати ръце..
02 09 2017 г.
***
НАМЕК
автори:
Йорданка Радева
Росен Русев
Р.
Ти въртиш ме и на шиш,
аз пека се бавно- бавно.
И поливаш ме с зехтин.
Ей, че стана славно.
Че от него ставам сочен,
сякаш също мръвка прясна.
От всичко туй не ми е ясно,
на шиша за какво ме прасна.
Й.
Ти умееш и със хумор значи…
че е смях и още половина.
Ала аз нищичко не правя,
просто пиша и за седмина.
Р.
То е верно, то се знае.
Никой не отрича.
С тебе, мило, аз сияя.
Но и мъничко запичам.
Й.
Не, недей забързва ход.
Виж, светът ни е прекрасен.
Ти оттам си , а аз пък- тук,
макар с пътища безкрайни.
Р.
Ех, че славно се живее!…
И колко е прекрасно…
Ти от там, аз от тук,
малко ми е тъй е неясно.
02 09 2017г.
***
Rosen Rusev
ОЧАКВАНЕ
Поставката – на нея телевизор.
Прозорец. Прозрачното перде.
Стоя.
Очаквам да те видя.
Очаквам те като дете.
Стоя със молива в ръката.
Повдигам чашата.
А мътното вино не влиза във главата,
по трезвен съм и от студеното небе.
А през прозореца – окастрен бор
и неподстригана лозница
Два броя ябълки
И мъничко замръзнала земица.
Японски рози – неподкастрени,
от може би години.
Дърво останало без клони
и мъничка смокиня
Останалото – самота,
тегоба и мълчание.
Аз, целият – една сълза
Препълнен със страдание.
март 97г.
***
Очите ти – звезди.
Блестят.
Понякога сълзи таят,
но винаги са топли.
Понякога мълчат,
понякога зоват,
понякога и болка има.
Не казват думи,
повече мълчат.
Но винаги са топли.
Мълчат.
Очи – звезди.
Зоват или мълчат.
Сълзи таят и болка.
Очи, очи, как винаги блестят
и винаги са топли.
03 09 2017г.
***
Суха зима.
Студ и мръсни улици.
Лош късмет
под дрипавите облаци.
Вървя… и някак пусто е…
И тишина.
Вървя, а сякаш мръква се
в самата ми душа.
Прибирам се.
Инерцията тика към дома.
Как няма на кого да позвъня?
Такава самота…
Натискам щепсела в контакта,
до масата седя.
И само телевизора ме гледа
с угасналата си душа.
ян. 97г.
*** х
Отлетяха щъркелите.
Лястовиците изчакват
циганското лято.
Жлътнаха листата
и почнаха да капят.
Пастелното небе
от запад се намръщи.
Дори от жалост някъде прокапа.
Потропва по пътека край стобора
каручка някаква,
а вътре две момчета
и старец побелял.
Потропва кончето,
стъпките реди.
по пътечката пред къщи.
Върви каручката, върви,
и сякаш всъщност,
вървят със нея мойте дни,
тръгва лятото и идва есен.
03 09 2017г.
***
Идва есен
Rosen Rusev
Отлетяха щъркелите.
Лястовици още чакат
циганското лято.
Жлътнаха листата
и почнаха да капят.
Пастелното небе
от запад се намръщи.
Дори от жалост
някъде прокапа
с едри… тежки сълзи.
Потропва по пътека
край стобора
каручка някаква,
а вътре две момчета
и старец побелял.
Топурка кончето,
стъпките реди.
по пътечка тихо- тихо
Върви каручката, върви,
и сякаш всъщност
вървят със нея мойте дни
Тръгва лятото
и идва есен.
В охра и мъгли.
03 09 2017г.
С помощ от Дани. Благодарност.
***
Сънувай сън.
В съня – ръце две милващи.
с потрепващи ръце и пръсти.
Сънувай моето сърце – обичащо,
сънувай мен.
Сънувай чувствата.
Сънувай идващия ден и слънцето.
при теб как идвам с две ръце
препълнени от много много обич.
А аз ще засънувам теб
с очите чакащи.
Доброто ти сърце, душата ти изтръпнала…
Ще засънувам теб и всичко твое.
А ти… А ти сънувай мен…
04 09 2017г.
***
