СТИХОТВОРЕНИЯ ОТ РОСИ САВОВА

 

НОСТАЛГИЯ ЗА ПРОЛЕТ

Тиха и есенна
в златните кестени
спи подранила слана.
Креп от мъгла,
закачулила утрото,
изпровожда последни ята.

СТАРАТА КЪЩА

 

Порутен покрив

сгърбен от годините,

над старата градина

се привежда,

дали за да я стопли,

или само

във локвите под пруста

се оглежда.

 

Две празни дупки,

липсващи стъкла –

очите

на забравена старица,

едно перденце

с кръпки от листа

развяват се –

криле на бяла птица.

 

По стъпалата

се изкачва мъх,

замлъкнали са

бързи детски стъпки.

Останал е

единствено дъбът,

прегърнал спомени,

сълзящи в нови пъпки.

 

ТУК СЪМ!

 

 

 

На майка ми

 

Прости ми, мамо, болките предишни

и бъдещите грешки ми прости.

За сълзите, изтрити вечер скришно,

прости ми, мамо. Идвам. Не плачи.

 

За времето прости ми – пропиляно.

Пропуснатите срещи не търси.

Прости несподелените ми рани…

Изтрий очите, мамо. Не плачи.

 

Добричка моя, аз на теб приличам –

след вятъра пилея днес очи…

Поостаряло, твоето момиче

при теб се връща. Мамо, не плачи!

 

Сега е празник. Виж, цветя ти нося.

В прегръдка топла нека помълчим.

Излишни днес са нашите въпроси.

Прости ми, мамо! Тук съм. Не плачи.

МОЛИТВА

 

Не прекършвай крилата,

отново ми трябват за полет

към узрелите ниви на село – пред дъжд.

По роса!

Искам с песен да литвам

над крайречните млади тополи,

да нанизвам пендар от звезди

над Балкана в нощта.

 

Не затваряй очите с ръка,

нека мога да виждам

как растат и умнеят децата ми,

как стават мъже.

Чèта внуци край мен да се гонят,

а аз да предричам

кой в сивата старост

огнище за мен ще кладе.

 

Не затръшвай вратата!

До сърцето си скътай за спомен

оня ключ от въздишки на хора,

родили мечти –

изстържи му ръждата

и от слънце под розова арка

възроден да възкръсне

и до сетния ден да блести.