Стихове

 

Някак боли ме,любов…!

 

 

 

Ти дойде,а не вярвах,не чаках дори…но дойде.

Върна се от прашния път уморен.

Задъхан от дните фалшиви.

Ръката ми леко докосна.

Спрях се пред теб. Усещах те някак смирен…

Поседнах до теб,замълчах.

Знам,че ме гледаш Любов,изпиваш ме с поглед.

Искаш някак различно да бъде,искаш ме знам!

Но по-добре сега замълчи!

Не,недей ми говори! Думите,така болят!

 

Ще стана само след миг…постелята твоя с любов ще закича.

Сам ще си в нея Любов,сам ще си в Рая.

 

Обичам те…тихо прошепна,някак смути ме.

Изминаха много луни,чак сега ми споделяш…

Някак боли!

Някак боли ме, Любов,

Но сам, оставаш …във Рая…

 

 

 

На моят духовен приятел и учител по поезия,

маестро Иван Ставрев с обич!

 

Ти не тъгувай, Приятелю!

Оглеждам себе си в твойте очи.

Виждам влажни, неспокойни твоите сини лунѝ.

Ти не тъгувай, приятелю

за посинялото от обѝди отминало време,

за хората…

извърнали очи,

Без компас…

Без  обич…

Без милост…

В забрава тебе, захвърлили.

Ти(!)…  Не  тъгувай, приятелю!

за грешките чужди, и..

за кратките, прашните пътища..

помни от мене приятелю,

никой, не заслужава твоите,чисти сълзи!

Ти не тъгувай, приятелю!

Някъде там в синевата

писалище има за двама –

каменна маса гравѝрана..

Цветята са нейния покрив.

Птиците музика композират

и листите бели стоят…

и чакат Ни двама(!)

да продължим тази поема… и

думи, що нямат край!

Ти(!)  Не тъгувай, приятелю  Мой…!

 

 

 

 

 

 

 

П Ъ Т Е К А                           Руми Пенчева

 

Усещам – трябва да тръгвам.

В душата ми бият камбани.

Този звън… отеква във мене. Подканва ме.

Из поредица удари сякаш измъква ме!

Всеки от мене краде

но  крадец…(вярвам си)…

няма  да стана!

И ето – времето свършва.

Разлюбвам ви, мои обични.

Оставате…спомен във мене

и… само забрава.

Кукувица да бях…

Черен гарван да бях – щях да разбера!

От себе си късах и давах.

Раздавах се.

Отплата не търсех…

Пред мене – река.

Из дълбоко бучащите бързеи

чувам отново църковни камбани.

Подканват ме да се събудя.

Трябва да тръгвам. Но стоя –

вкаменена, залепнала статуя.

Черното ято над мене кръжи,

кълве и разкъсва със ярост

последната моя надежда.

Болии!

Но ще тръгна!..

След мен  –  земетръс

разлюлява и срутва всичко изправено,

с мъка и болка  изграждано.

Ще вървя

и няма назад да поглеждам,

дорде не затихнат камбаните…

дорде не пребродя моретата,

дорде  Пътят не свърши

в моя последна пътека!

 

Всеки краде и…остава.

Но…все едно  –

крадец

никога(!)

няма

да стана.