Стихотворения от Светла Манасиева

На моята майка

 

Очите ти ме гледат

с уморена нежност.

Говорят ми без думи.

Няма тайни в тях за мене.

Една сълза се стапя

в гънката на твоята усмивка.

Понякога си като тъжен клоун.

Усмихваш се,а всъщност плачеш.

 

Спомени

 

Препускат в сънищата ми

подобно пъстра въртележка

или пък шеметен калейдоскоп –

закачливо детство с палав смях и лудории.

После – ученически години

с „клас стани“ и рапорт,

страх от черната дъска

и … мирис на мастило.

Идва ред на влюбената младост –

АББА, Смоуки, Куин и Пух.

Сълзи, възторг, екстаз и пак сълзи…

Защото любовта е болка.

Сега е ред на зрелостта.

Намигва тя на камиончето,

и на жирафчето, и на пингвинчето.

А как се изкушава да препусне

с кончето

и да преброди пак, и пак, и пак,

и детството, и младостта…

 

Телата ни зиморничаво зъзнат…

 

Телата ни зиморничаво зъзнат,

огнището отдавна е изстинало.

Дано поне душите не премръзнат

поели жар от огъня на обич не отминала.

 

Зов за светлина

 

Тишината и мракът са пълни с ослушване.

Ослушване в загадъчния хаос

от мисли, сънища и чувства.

Тишината и мракът са пълни със страхове.

Страхове от вчера и от днес.

Страхове за сторени и несторени неща,

за мои и чужди вини.

Тишината и мракът крещят от самота.

Самота, която ме погубва.

Викам деня,

със спасителната му светлина,

с хилядите гласове и звуци.

Да ме ослепи със слънце,

да ме оглуши със музика и хорски говор.

За да не съм сама

и да се чувствам жива!