СТИХОТВОРЕНИЯ ОТ СЕЛВЕР АЛИЕВА

Женевски полъх в поезията на Селвер

Дълъг път

Къде са изреченията сини?
Къде е вчерашното ми сърце?
Нахлуват в междуредията зими.
Къде си ти, къде, къде?

Душевни звездни камуфлажи.
Най-трудно виждаш своята вина.
Но всяка тръгване е важно
и всяка педя топлина.

На песен ли да се престорим,
на сянка ли или на дълъг път?
Едва ли нещичко ще помним,
когато се стопи снегът.

Преодолимости

Женевски сняг, а в него – стъпки.
Преодолими студове.
Далеч остана всичко скъпо.
Светът е разделен на две.

Светът е разделен на думи
и всеки пише своя стих.
И всеки в своя свят се губи,
мълчи на собствения си език.

Усещането за далечност
е като дълга долина.
Добре, че няма да е вечно,
макар и да не зная докога.

Следобед със случайни минувачи,
насред тълпата – самота.
Замръзнали листа, клепачи.
Дано да издържим до пролетта.

Недостиг

Нещо се смалява в мене.
Нещо не достига може би.
Колко от душата ми ще вземе
липсата? За колко дни?

Колко отговорност ще поемем?
Колко истини ще отречем?
Трябва още много време,
но ще свикнем, щем не щем.

Раните ще се затворят.
Ще заякнат и душа, и дух.
Пак ще е живот, безспорно,
само смисълът му ще е друг.

 

 

Това е

 

Това, което трупам в сън.

Което са ми казали лалетата.

Което няма как да знам.

И думите, които ме намериха.

 

Дъждът, септември, есента.

Петната слънчеви по раменете ми.

И многоъгълната пустота.

И изгревите – още непосрещнати.

 

Което си е тръгнало от мен.

Неравностите ми, наклоните.

Несвършилия още ден.

И хапчетата против главоболие.

 

Това, което ме гори.

Което ми отвързва лодките.

Което нямам, но боли.

Мелодиите, тишината, нотите.

 

Пространствата, които ни делят.

Лъжите, на които съм повярвала.

Мечтите и последният билет.

Тъгата във очите на приятели.

 

Морето. Цялото море.

И корабите, дето съм очаквала.

И още много цветове.

Това е, от което съм направена.

 

 

Ноктюрно за криле

 

„… За всичко в този свят съм отговорен.

А най-безотговорно те обичам. “

Андрей Андреев

 

 

Безсънни минзухари ме огряват.

Протягам си най-нощните ръце.

Оставането е бездънна яма.

А тръгването ни дели на две.

 

Едната половина е подводна.

Прилича на ранен делфин.

А другата е с дълга форма.

Като копринен шал, но син.

 

Останалото в нас е неделимо.

Не можеш да го разбереш.

А само му измисляш ново име.

Като на нов водовъртеж.

 

И свикваш да живееш с него

между зелените си редове.

И само в дъжд. И само в петък

прилича на ноктюрно за криле.

 

 

В края на септември

„Събуди ме, когато свърши септември…“

 

Лятото хвърля последните зарчета.

Есенни улици с жълти врати.

Виж, че септември е вече към края си.

Някой минава със лодка през стих.

 

Колко очи ще им трябват на совите?

Колко очи ще ни трябват на нас?

Някой събира в албуми животите.

Цялото щастие, всичката страст.

 

Колко забрава държим в гардеробите.

Думи, мълчания във нафталин.

Колко лица се изгубват в гримьоните.

В клетка за птици отглеждам мъгли.

 

Силни ли, слаби ли, все по-изгубени.

Аз ли изтичам, дъждът или ти?

Някой си пълни душата във куфари.

Колко зелено небе предстои…

 

 

Пристанища

 

Сякаш сме не хора, а пристанища.

Със хронична турбулентност.

Пясъците ни са плаващи.

Приказките – наводнени.

 

Розите, които си отглеждаме.

Всичката изписана хартия.

Сякаш сме задачи за изваждане.

Някой непременно си отива.

 

Никак не приличаме на птиците.

Все броим какво ни е отнето.

Равноденствие на мислите –

сушата е колкото морето.

 

Нито свикваме да се сбогуваме

(как се свиква със въздушни ями?),

нито можем да се излекуваме.

Нощите ни стават по-големи.

 

Как да не изтръпват вените,

щом сърцата са така чупливи?

Сякаш сме в страната на разделите.

Някой непременно си отива.

 

Селвер Алиева, град Кубрат, пълнопра

И ПОСЛЕ ДУМИТЕ СВЕТЯТ

И после думите не светят
Дали да ти разкажа, че сега
умората е колкото крилете.
Умората е колкото снега.
А пътят е до края на сърцето.

Разбира се, че свършва любовта.
И после думите не светят.
Остават белези по тихите места.
Не помня за какво са ми ръцете.

Най-празно е, когато разбера,
че няма нищо след морето.
Разбира се, че всичко има край.
Безкраят е измислен от поети.

Непрежалими цветове.
Разделям зимата на два живота.
В единия ще съм море,
а в другия ще бъда сняг, защото…

“ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА ПРОЛЕТ”

Каквото е било, било.
Въпрос на грешки и на нетърпимост.
Топи се зимното кълбо,
а другото е сняг от други зими.

Чия любов? Чии ръце
ме търсят в най-мъгливите ми строфи?
Единственото ми сърце
прелива от вълнения, въпроси…

Усещате ли пролетта?
Студът изтича във дълбока яма.
Остава само мисълта,
че тук те няма, но и мен ме няма.

“АДАЖИО”

От всички начини да се сбогувам,
избирам този със еленови гори.
Минутите не могат да ме чуят.
Но ти върви. Върви.

Разменям есенната си прозрачност
за няколко снежинки и едно море.
Заравям се във думи – да не плача.
Не идвай тук. Недей.

Това, че сме докосвали вълните,
не значи, че разбираме брега.
Хиляда жерава сега отлитат
от моята душа.

От всички начини да се сбогувам,
избирам този със зелените криле.
С глухарчетата, с вятърните кули.
С параклисите в мен.

КРИЛЕ

Крилете ми не са криле.
А вечни планове за бягство.
Не може да се побере
сърцето в многолюдни пазви.

Не може всичко да прости.
По очните дъна се утаява
зеленото на летен стих.
Зелено, колкото забрава.

Зелено, колкото река.
Затворени са ми очите –
не пий водите им сега.
И нищо повече не питай.

Крилете ми не са криле.
А изпитание за свободата.
Да имам повод за небе,
но да успея да остана.

КАТО БЕЗДОМНОСТ

Далечното е дълго три минути.
Но само със затворени очи.
Ако сега не се изгубя.
Ако си нося всичките врати.

Ще се науча ли да дишам
през облак и зелен квадрат?
Ще побера ли всички липси
в един-единствен листопад?

Защото да ти липсва някой,
е все едно да не разбираш как
запращаш мислите нататък,
а вятърът ги връща пак и пак.

И все едно, че си бездомен.
А трябва да си купиш сал.
Но нямаш сънища за продан,
а всичко друго си раздал.