СТИХОТВОРТЕНИЯ ОТ СНЕЖАНА ЛЯСКОВА
НАМЕРИ МЕ
Тук съм вече сто години.
Ако искаш ти -открий ме!
Наметнала забравата заспах,
като принцеса твоя целуни ме,
че в тъмното примрях от страх.
Слънцето на прага да почука,
вятърът лице да освежи,
да налее песен дъжд в капчука,
лястовица бяла да гнезди.
Не си ли мислил за вълшебства?
Случват се и в есента.
Готова съм за сетната фиеста,
открехнеш ли на душата ми врата.
Без даровете златни,
без фарс излишен,суета,
без пътища обратни,
с поглед,извит към небеса.
Предрекли утрешния ден спокойно
с мъдростта на белите коси,
понесли житието скромно,
нека разсеем сивите мъгли.
Не съм се крила,все те чаках
уверена,че в ден един,
преди да ме залее мракът
сърца отново ще сплотим.
Часовник отброява време
и живея само с мисълта,
че любовта ни никога не дреме,
само търси вярната врата.
Че ще ме откриеш където и да съм,
правилното място ще уцелиш,
ако не на яве,то поне на сън.
Не извърнах очите си за други,
не протегнах ръцете си напред,
не хвърлих душата във заблуди…
Някой каза:-,,Какъв си ти човек!“
КЪМ НЕОБЯТА
Дванадесет очи,
хлътнали и уморени
виновност в мене търсят
през годините ми разпилени.
Не съм желала сбъркан свят,
където нежността е камък,
всяка мисъл е облог,
а любовта -непревземаем замък.
Свит в живота на пашкул
докосваш твърдата коприна,
на всеки ъгъл -караул,
враг съдбата ти проклина.
Юмрук железен самота разбива,
а мекотата- някак чужда…
Спомен често се отбива
и паметта за миг разбужда.
Тик -так във стаята се носи
и стрелки пробождат рана,
тишината без въпроси
се вмъква няма,неразбрана.
Защо мълчи?Нали съм жива.
Опразнена от същност
дори към гняв не милостива.
Страх насажда от краткия живот,
на сълзите вечността попила
от една започнала,не свършила любов,
отрова вместо еликсир отпила.
Минали въпроси като дрога
ръчкат сърцето да тупти,
а то в годините във изнемога
не може новото да усвои.
Планета търси да смени,
калта Земята да поеме,
защото там,във висини
необятното не отброява време.
