Динко
– Хубаво да ми го гледаш, сестричке. Цели десет години не съм го виждала – бяха първите думи на старицата.
Очите ù бяха дълбоки и влажни, а думите сякаш от тях извираха. Сестра Петрова стоеше като вкаменена от пороя думи. Душата ù беше препълнена, а мислите ù стигнаха това, което още не е било. Правеше усилия да „види” своя син възмъжал и да си представи дали ще има сърце десет години да не го знае къде е и с кого е.
Старата жена усети, че думите ù падат направо върху мозайката и млъкна.
През нейните мисли потече водата на миналото.
Динко беше седмото дете. Когато се роди, братята му бяха вече големи. Всички изпитваха някакво неудобство от късното раждане. Сякаш усетило това, малкото човече растеше тихо и кротко. Плах и затворен беше Динко и в училище. Не тръгна с другите момчета с прашка в ръце да върши лудории. Единственото му увлечение беше реката. Тя беше малка, но в нея имаше всичко – и риба, и подмоли, и върби, от които Динко режеше тънки пръчки, плетеше кошове, които залагаше по бързеите и ловеше риба. Водата, погалена от лятното слънце, беше топла и приятна. Беше като балсам за тялото и душата на момчето.
По икиндия, с богат улов, Динко крачеше към селото, поглеждайки рибата в бакърчето и не разбра как стъпи върху змията, която го клъвна по босия крак. Звезди видя по видело. Болката го връхлетя и сякаш го заслепи. Кракът му отичаше.
Трудно стигнаха до болницата в Елхово, но момчето нито видя, нито разбра това.
Когато отвори очи, беше заслепено не от слънцето, а от белотата, която видя. Лицето му бавно започна да просветва, бузите да се зачервяват – беше се върнал в своя свят. Трудно му беше да попита за майка си, но д-р Станкова се наведе, надникна в очите му и видя самата му душа. Тя нареди: „Да се повика майката на момчето!”
Такова „лекарство” не бяха изписвали до този ден, но направиха необходимото.
Майка му седна в автобуса и се замисли, че Динко ще я гледа на старини и ù стана топло на сърцето.
* * *
Динко се върна в селото, но не беше вече момче. Противно на очакванията, че ще започне да работи като всички, той се залови с нещо нечувано и невиждано в малкото селце – да построи вятърна мелница. Никой в селото не беше чувал за такава мелница и не се намери човек, който да повярва, че вятърът има сили да върти воденичните камъни и да мели брашно. Динко не се сепна от това, а нарами тежкия лост и тръгна към Кòпаните камъни. По цели дни кънтеше лоста му. Дойде ред на пренасянето на камъните до Ветрището. Път до там нямаше и превозът продължи дълго. Глобиха го, че не работи в ТКЗС, но това не го спря. Основите бяха вече на метър, когато майка му Стана реши, че няма повече да го трае и една сутрин му каза лоши думи, нарече го дори смахнат. Динко, навел глава, стоеше под пороя от страшни майчини думи. Когато тя се умори и млъкна, той стана и с бавни крачки тръгна към Ветрището.
Вечерта не се прибра.
Никой не се запита какви ветрове духат в душата му. Всички се сепнаха, едва когато вече не го виждаха горе на високото.
Летните дни се изнизаха, дойдоха есенните дъждове, но Динко вече не се видя.
Дето разправят, че светът е малък, е празна приказка. Голям е този свят. Безкраен е. Щом в една България цели десет години трябваше да изминат, докато Стана намери Динко в болницата на един далечен голям град.
Този безкраен свят започва от нас самите и пак с нас свършва. Малко са, много са малко годините, които са ни отредени да крачим по земята, за да успеем да открием себе си, а какво да кажем за другите, па макар тези други да са нашите деца.