На бул.“Константин Величков“ в столицата, в малкия битов ресторант на Нели, там, където срещу народна цена си хапваш вкусно и до насита, тече животът „зад кадър“ на нашия квартал.

Човек с човека се отпуска и неусетно показва истинския си облик, като пропуска само малката подробност, че в ресторанта се намирам и аз с моето невидимо перо. Време за попиване на думи и разглеждане на образи. А такива – дал Бог, колкото искаш.

Сервитьорът ме знае от години и докато дава поръчка за моя любим “ език – пане“, на съседната маса се бистри диалог.

– А бе, Иване, истината е ясна бе, братко. Ти не се караш с моята жена, аз не се карам с твоята. Не сме слепци да не видим, че ти повече харесваш моята жена, аз – твоята.

Настъпва  кратко мълчание и от двете страни, явно, докато Иван схване намека на отстрещния си приятел. Мъжете са на години, улегнали ще речеш, но мераците не са стихнали с престижната им възраст.
– Е, какво ще кажеш?

– За кое? – прави се на луд Иван.

– Да ги разменим бе, Иване. За месец. За проба. Говорих с моята – ще се навие.

– А бе, Босиле…

– А бе, Иване, работата ще стане. Дай малко да го раздвижим тя смотан живот. Момче, сметката. Айде навън ще довършим – отлага Босил, колкото Иван да помисли на въздух.

Двамата си тръгват.

И погледът ми се премества към дама около петдесетте, която пита дали може да седне на моята маса. Каня я.

Тя слага очилата и потъва в менюто, докато чака някого. Мъжа си, както съобщава след малко, а аз получавам любимото си пане.

Изтичат й очите, докато гледа къде мъжът й паркира колата. И като влиза, го емва от вратата защо е паркирал там, а не онам.

И като потича един семеен диалог с превес на женската страна: къде да си даде палтото с две петна на „химическо“ и коя от коя от всички софийски чистилни да избере (адреси и местонахождения се редят ), от колко време го боли пръст и защо не я е послушал да го лекува по нейна рецепта, с кой прах е прала пердетата, а защо не е купил той по-ефикасния и как може да купи краве сирене с пет стотинки по-скъпо от предишното…

Човекът се умълча и кротко ядеше супа-топчета, която “ не била като нейната“, затова тя си поръчала „шкембе – чорба“, но и то нищо не струвало…

Боже, горкият човечец, Боже. И на мъжкия пол невинаги е лесно в живота.

Репертоарът не свърши и след моето „пане“, платих и си тръгнах с подута глава.

“ Щастливка“ – викам си.

Нямам у дома такова стъргало да ми дрънчи по цял ден и д ми брои стотинките.

А вие имате ли?

Автор: Росица Копукова

Още от Из Edn@

Алкохолът – отворен финал

Късчета от душата човешка

Любов, ти си една голяма глупачка

Скрила ми е светлината, змията ѝ със змия!

Нощи в бял сатен

Надежда всяка тука оставете

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfocompany.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката „Из edna@“.