Живот

Думите не стигат, да опишат пътя извървян, под парещото слънце – горящо, греещо без жал.
И ето на нашия герой, стори му се, че оазис е видял, но туй бе кладенец пресъхнал, и той продължи пак, сам.
С няколко парцала, шапка и багаж, крачи тежко, тежко – по пътя нажежен – примрял.
Обръща се назад, и в този Ад надеждата гори, но пред него и зад него – само пътят и жилещите слънчеви лъчи.
А накъде отива? И да го питаш, той сам отговор не би ти дал.
Целта е неясна, знае само, че пътя трябва да бъде извървян.

Мона Лиза

Някога преди години,
може би столетия дори –
била пленена в картина
една душа, осъдена без пламък да гори.

Вглеждали се в нея хора
и не виждали през маслени бои,
как стене тихо болка
от две нарисувани, неплачещи очи.

Известна на света като шедьовър,
още таз’ картина изложена стои,
забулен и забравен дъх,
дух на отминалите дни.

Но носи се легенда,
че ако вгледаш се дълбоко ти,
заключената в платно усмивка
загадъчно ще затрепти.

Прозорец

Имам един прозорец,
малък и мръсен,
през него гледам света,
вечно навъсен.

Гледам влюбени двойки,
как се държат за ръка
и чувам смеха
на малки и големи деца.

Ето – приятелска грижа –
през моите мръсни стъкла,
виждам, как някой на някой
подава ръка.

И всичко това
адски ме дразни,
буди в мен чувства омразни,
защото светът е толкоз красив,
а аз имам само един прозорец
и поглед див и горчив.

Стадо и Свят

Огромно е количеството омраза, което изпитвам към света и обитаващото го стадо.
Към света, защото е опасан с грозни,
разкривени,
тесни,
в които трудно се диша, а към стадото, понеже, докато ближе своите си рани, оголва – от киселинна отрова разградени, зъби – някой друг по-оголен нерв да захапе.
Трудно живея и бавно умирам, сиви и тягостни са моите дни сред
дребни,
продажни,
слаби,
озлобени
души.
Навремето имах другари, но света погуби и техния дух, затова сега страданието си споделям с пороци, ей така това, което мразя извършвам напук!
Семейство нямам, отдавна от тях се отрекох, а и те от мен, твърде различни, твърде трагични, изглеждахме един до друг.
Сега живея само със своята сянка, в къща също толкова мрачна и влажна, колкото останалата част на града, много хора наричат това – самота, но аз се опитвам да излъжа сърцето си, че е… свобода.
Не мога да се впиша…, те са машини, а аз съм човек, предпочитам простия грях – самотен,
трагичен,
ироничен,
убиващ единствено теб!
Тост
Вдигам тост за тази порутена къща, вдигам тост за тази студена самота, вдигам тост, вдигам тост… за всичко, което ще бъде и е сега!
Нека пием за всички сини устни, нека пием за жестокостта, нека пием за това, че Бог не ни спаси, нека пием за неправдата по света!
Вдигам тост и нека пием за Дявола и всички негови дела, нека пием, нека пием… за всичко, което ще бъде
и което е сега!