Вечната тема за любовта не отминава и най-новата книга на Павлина Петкова,озаглавена еднозначно“В съня ти ще дойда“. Редактор на стихосбирата е Красимир Манев, художественото оформление е дело на Пламяна Георгиева. Книгата традиционно е дело на издателство „Астарта“.
СТИХОВЕ ОТ КНИГАТА „В съня ти ще дойда“
ТЯ, ЛЮБОВТА
Там, над високите върхове,
зад невидими очертания –
докоснати
от лъчите на слънцето,
недосегаема
се ражда любовта.
Във въздушни кули
отглеждана,
приютява болка
на изплакани сълзи.
Тя идва с полъха
на вятъра –
очаквана и желана.
С тайствени знаци
душите бележи.
Светлина е.
Пролетен полъх,
с дъх теменужен
и слънчева усмивка…
Любов –
извор на живот.
Бълбукащо поточе.
СЛЪНЧЕВ БЛЯН
Ако блян си, сънищата ми превзел,
сбъдване бъди в дните ми щастливи.
Изваяна реалност, съдба най-чиста –
зора, събудена от слънчеви лъчи.
Ако с целувка в утринта ме будиш,
душата ми от обич засиява.
В полята грейват хиляди слънца,
разпалени от стихията на страстта.
И ако любовта ти е изкуство –
нека бъда твоята творба,
създадена от трепет и мечти.
Ако си любов – за мен си всичко.
ВЗЕМИ МЕ!
Нека ръцете ти играят
по моето тяло.
Съгради магия с тях.
В лунната нощ да съм
най-прелестната за теб звезда.
Укроти огъня, който вените сгрява
и разпалва клади в душата.
Нека бъда разлистено дърво
в очакване на плодобер.
Докосвай ме! Безумно!
Както вятърът люлее житата.
Целувай! До насита!
Да се напиеш! Да се опиеш!
Амброзия съм!
Вино непрекипяло.
Изпълнен е с обич стихът ми –
за тебе!
Утре ще съм, навярно, стихия,
която ще прогони есента ти.
А зад баира зимата наднича!
* * *
Вятър люлее звездната люлка,
а в нея – аз и ти,
изпълнени с мечти и обич!
Миражно бъдещето е пред нас –
понесени от буйната река на времето.
Търсим нови пътеки, пространства.
Следваме ористта си.
Влюбени в живота търсим лек
за разбити сърца, за измамни пози.
Нощите превръщаме в дни,
а дните в щастливи развръзки.
Безумна любов, пресътворена в стих.
Аз и ти – ябълков цвят
в сърцето на пролетта.
ПОТЪРСИ МЕ
Напролет, когато животът напъпи
и буйни потоци в реката се носят
и първото птиче ято завърне се тук –
зелена надежда от земята кълни –
потърси ме!
Ще бъда в звъна на стадата,
с глас на авлига ще кръстосвам света.
Ще бъда росата пред твоите стъпки,
с люляков аромат пътища ще засипвам.
Лете, през парещо слънце,
сянка прохлада над тебе ще бъда,
чайка, гларус и следа
за нощи безлунни.
Потърси ме
в залеза маков на есента.
Сред листата на старата лоза
вкус кехлибарен за тебе съм събрала.
Със златна мантия ще идвам в съня ти.
Потърси ме…
Ще ме намериш
на стария пристан – самотен и снежен.
Ще те чакам. Не ме ли откриеш –
като перо от птица надеждата ще си отиде.
НЕ Е КЪСНО
Срещнах те, когато вече е късно,
но късно време има ли за любовта?
Два гларуса сме в полет поели,
но с разнолика съдба.
Срещнах те, когато есента
обагряше с дъх листата.
Вятър рошеше на птиците крилата
в прогизнало гнездо.
Срещнах те! Илюзия или реалност?
Или измислен сън?
Проплаква ми душата –
премръзнало щурче.
И те чакам, мой блян –
от слънчеви лъчи създаден.
НАВЯРНО
Подарих на вятъра
писмата ти.
Той разхвърли спомените,
заигра с думите,
с които ме наричаше
„любима“.
Подарих му всичко,
останало след теб.
Сега съм
празна
мидена
черупка…
Навярно някой някога
ще ме открие.
Навярно.
* * *
В този свят пътища безкрайни
извиват снага като белопенна река,
като устремения полет на птичето ято.
Уморени крака спират под сенчесто дърво.
Няма път за обратно. Времето
е заличило отпечатаните стъпки.
Поемаш в различни посоки,
но една те отвежда до мене.
От моето горящо огнище топлина си вземи!
Нека бури да веят листата есенни.
Какво от това,
отново ще грейнат в очите слънца,
родени от пламъчета на любовта.
Нестинари да бъдем под въглени живи.
Не спирай пред моста прегърбен на годините!
Върви към мене, там някъде в изгрева ще бъда,
закичила в косите си жита от полята,
птици от небето и роса по цветята!
Ще бъда за тебе изгряваща луна
с пролетите от твоите сънища.
В мрачното ти небе, ще бъда звезда,
наречена с твоето име.
Търси ме! Ще ме откриеш.
Видима за тебе ще бъда.
Дух съм, без който не можеш.