В ДВОРА НА МУЗЕЯ

 

В двора на музея

са скътани истории.

Печал и болка,

радост и страдание

още кънтят.

Времето

с нови мисли се завръща.

Знаците на съдбата

са изваяни.

Под покрива

на старинна къща –

неволи и съдби

разказват още

за битки страшни

и герои славни…

 

В двора на музея

времето е спряло

в надпис, кръст

и венец от бръшлян.

И стъпките не стихват

под сенките дъхави.

 

МАГИЯТА НА УТРОТО

 

Ранобудна птица утрото среща,

денят събужда с песен омайна.

Слънчеви лъчи стоплят земята

и светът с усмивка отново се буди.

 

Пролетен вятър тихо шепне в листата,

с мъдрост разказва им древни тайни.

Реката от планинско било към равнината тече

хладна и бистра. Като сълза.

 

С песни денят се изпълва,

вълшебна мелодия в душата звучи.

Нови помисли, нови надежди…

В живота радост нека цари.

И ТЪРСИМ ВЕСТ

 

МАМО,

тръгна си без време.

Домът опустя.

Подпорите понесоха товара на дните

и мъката по тебе.

Сякаш Нещо рухна.

Тъга се стаи на тати в очите,

погледа му замъгли.

Тишината напълни ъглите.

Няма те!

С ледени сълзи заплака февруари.

Вкамениха се сърцата ни.

Усмивката ти беше

слънчев лъч за нас,

смехът ти – зов на пойна птица.

Сега е пуст домът ни.

Няма те! Няма го и татко!

Каменни основи и корени

се сплетоха здраво.

Дали на стихиите ще отстоят,

запазили в себе си спомени

за живота щастлив…

 

И търсим вест от отвъдното, мамо!

* * *

Мамо,

ти беше мойта звезда –

ориентир.

Пътя ми показваше,

когато от далече се връщах.

Ръце към тебе протягах –

мой пристан желан.

Дните ми

с майчина обич

изпълваше.

На където и да тръгнех,

пътят към родното село

ме довеждаше

отново при тебе.

Днес е пуст домът.

Засяваш небесната градина.

А на земята

птици отлитат

и отново се връщат.

Отекват спомени в душата ми.

И в стиховете идваш…

 

А вън е толкова красива

пролет.

ПРАШИНКА СЪМ

 

сред Галактическия свят,

но в мене душа всели се,

родена за любов.

Какво са безмерните пространства,

когато мога да летя?

Да пътувам през Космоса

и до Луната,

да бъда с вас. И тук на Земята.

Вибрират чувства в душата,

нашепвани от слънчеви лъчи.

И всяка мисъл, всяка стъпка

ме отвеждат все напред

към утрешния ден,

където ме очаква

поредния сърдечен зов.

 

Прашинка съм топла.

И нося любов.

 

БРОДНИЦА

 

По света аз бродя още

и търся дирите на любовта.

Есенни листа от път ми махат

и ме застигат снежни преспи.

Къде остана най-красивата ми пролет?

Сред жасминов дъх

незрима светлина аз търся –

да ми покаже пътя

към сърцето ти любимо.

Нека с вечността се слеем,

където времето не се отмерва

с дни, с години.

 

Още бродя по света,

загърбила суетата.

НЕ СПИРАМ

 

Все по този път нарамила

болката от вчера,

вървя през днешния

и утрешния ден.

Въздишат раменете

от товара тежък

на хиляди дела.

Какво ли още ме очаква

от несбъднати мечти

и препятствия,

останали от днес за утре?

И ме спъват по пътя

зло и добро,

думи измамни

от вчерашни приятели.

С миражни илюзии

пътувам към следващата гара,

наречена „Утре“.

Дали там ме чакат

песен на птица

или свита болка в сърцето?

Но не спирам.

Вървя.

Мечтата е навярно

на хвърлей разстояние.

 

ЛИСТОПАД

 

„Този октомврийски вятър полудял…“

Живодар Душков

 

Полудял е сякаш този вятър,

листопаден дъжд покри земята.

Златно-кехлибарена пътека

застла за радост на душата.

Празните гнезда с пендари кичи,

с финес дърветата съблича.

Премята кестени в тревата

и зад прозорците наднича.

И дните ни слана попари,

а цветята – в ледени игли.

Пак зимата ще ни завари

така и неподготвени. Дали?…

И ПАК

 

Денят се намръщи

сив и безличен,

сякаш нощта

се спусна над града.

Дъждовни въжета

в земята се впиват.

Светкавица хоризонта

разцепи,

огнени стрели

към земята

премята.

Оголени дървета

мокри гърбове

превиват.

Проливен дъжд.

Сгушени птици

под хладни стрехи

търсят подслон.

Гнездата – в платноходки…

 

Ще отмине бурята,

и с нея страхът, сковал душите.

Ще се усмихне слънцето отново.

И пак ще литнат птици

на небето към синята зеница.

БЯЛА

/за песен/

Моя Бяла, приказна и нежна,

разстлала снага между два бряга.

Янтра носи песни в нощи звездни,

Фичевият мост пази тайни стари.

 

Пр. Бяла, Бяла, слънчева ръкойка,

с любов в сърцето вечно ще те нося.

Ручеи от детски смях в теб звучат.

 

Отекват още безсмъртните слова

на Априлци – легенди са за нас.

В двора на музея под бръшлян – те,

сестри на милосърдието, спят.

 

Пр.Бяла, Бяла, слънчева ръкойка,

с любов в сърцето вечно ще те нося.

Ручеи от детски смях в теб звучат.

 

В небето над града звезди блестят,

гълъби под стрехите кротко спят.

Часовникът на старата кула

неспирно времето отброява.

 

Пр. Бяла, Бяла, слънчева ръкойка,

мой дом, мечта в безкрая си ти.

Сърцето ми при теб лети, лети.

Бяла, завинаги ти остани.